Град на небесен огън

— Е, не може да са чак толкова далеч — каза Алек. — Доста бързо се появиха в Залата на съглашението, когато ти задейства онази аларма.

— Може да са в крепостта — предположи Джейс, изричайки на глас онова, което и двамата си мислеха.

— Ще ми се да беше успял да вземеш скиптрона — потиснато каза Алек. — Имам чувството, че може да повали много демони. Стига все още да деиства, след всички тези години. — Лицето на Джейс придоби странно изражение и Алек побърза да добави: — Не че който и да е би успял да го вземе. Ти опита…

— Не съм толкова сигурен. — Изражението на Джейс беше едновременно пресметливо и далечно. — Хайде. Да се връщаме при другите.

И преди Алек да има време да му отговори, той вече се отдалечаваше. Алек го последва, пропълзяваики назад, където не можеше да бъде забелязан от Тъмен Гард. След като се отдалечиха достатъчно, те се изправиха и къде с ходене, къде с пързаляне, се спуснаха по каменистия склон на хълма, в чието подножие ги чакаха приятелите им. Саимън стоеше до Изи, а Клеъри беше извадила скицника си и една химикалка и рисуваше руни. От начина, по които клатеше глава, късаше страниците и ги смачкваше на топка в ръката си, беше очевидно, че не е доволна от резултата.

— Нали не замърсяваш околната среда? — попита Джеис, когато с Алек спряха пред останалите трима.

Клеъри му отправи нещо, което вероятно трябваше да е изпепеляващ поглед, но всъщност се получи сладникаво-сантиментален. Онзи, с които Джейс и отвърна, бе също толкова сладникав. Алек се зачуди какво ли би станало, ако принесе жертва на мрачните демонски божества на този свят в замяна на това, да не му напомнят непрекъснато, че е сам. И не просто сам. той не просто чувстваше липсата на Магнус; боеше се за него, с един постоянен, дълбок, болезнен ужас, които не го оставяше нито за миг.

— Джеис, този свят е опожарен до основи и всички живи същества отдавна са измрели — изтъкна Клеъри. — Почти съм сигурна, че не е останал никои, които да

рециклира отпадъците.

— Е, какво видяхте? — попита Изабел.

Никак не и беше станало приятно, че Джейс и Алек бяха отишли на разузнаване без нея, ала Алек беше настоял тя да пази силите си. Тези дни Изи го слушаше повече, помисли си той, така както слушаше само онези, чието мнение уважаваше. Харесваше му.

Джейс извади стилито от джоба си, свали си якето и коленичи. Мускулите на гърба му се движеха под тениската, докато рисуваше със стилито в жълтеникавата пръст.

— Тук се намира Тъмен Гард. Има само един вход и той — през портата на външната стена. Тя е затворена, но една руна за отваряне би трябвало да свърши работа. Въпросът е как да се доберем до портата. Наи-защитените места са тук, тук и тук. — Стилито направи няколко бързи драсвания в пръстта. — Така че ще заобиколим и ще се приближим отзад. Ако и тукашната география е като в нашия Аликанте, а изглежда, че е така, от обратната страна на хълма има естествен път до върха. След като се приближим, ще се разделим тук и тук. — Докато Джейс говореше, стилито описваше фигури в пръстта, а между раменете му се появи тъмно петно от пот. — Ще се опитаме да подкараме всички демони или Помрачени към центъра. — той се отдръпна леко, хапеики долната си устна. — Мога да се справя с много от тях, но вие ще трябва да се погрижите никой да не може да избяга. Е, планът ясен ли е?