Град на небесен огън

* * *

Джейс бързо настигна Алек, които беше спрял там, където коридорът завиваше към вратата. Стените тук бяха гладки, сякаш шлифовани от вода или вятъра в продължение на години, макар Джейс да не се съмняваше, че тунелите са дело на човешка ръка.

Алек, които се бе облегнал на стената и очевидно го чакаше, вдигна магическата си светлина.

— Нещо не е наред ли?

Джейс забави крачка, когато наближи своя парабатай.

— Просто исках да се уверя, че си добре.

Алек сви рамене.

— Доколкото изобщо е възможно, предполагам.

— Съжалявам — каза Джеис. — Отново. Поемам глупави рискове. По-силно е от мен.

— А ние ти позволяваме — отвърна Алек. — Понякога рисковете дават резултат. Позволяваме ти, защото трябва да го правим. Защото не го ли сторим, никога нищо няма да бъде свършено. — той потърка лице с разкъсания си ръкав. — Изабел би казала същото.

— Преди така и не довършихме разговора си — рече Джеис. — Исках просто да кажа, че не е нужно винаги да бъдеш добре. Помолих те да ми станеш парабатаи, защото се нуждаех от теб, но ти също имаш право да се нуждаеш от мен. Това — той посочи парабатаиската си руна — означава, че ти си по-добрата ми половина и че за теб ме е грижа повече, отколкото за самия мен. Не го забравяи. Съжалявам, че не си дадох сметка колко много страдаш. Тогава не го забелязах, но вече виждам.

В продължение на един миг Алек остана съвършено неподвижен, затаил дъх. А после, за учудване на Джеис, протегна ръка и разроши косата му, така както би направил един по-голям брат с малкото си братче. Усмивката му беше предпазлива, ала пълна с истинска обич.

— Благодаря, че ме виждаш — каза той и пое по тунела.

* * *

— Клеъри.

Тя се пробуди бавно, изтръгната от приятни сънища, пълни с топлина и огън, с ухание на сено и ябълки. В съня си беше във фермата на Люк, увиснала с главата надолу от един клон и се смееше, а Саимън и махаше отдолу. Постепенно си даде сметка за коравия камък, които убиваше под бедрата и гърба и; главата и почиваше върху краката на Джейс.

— Клеъри — повтори той, все така шепнешком. Саимън и Изабел се бяха изтегнали един до друг недалече от там — тъмна купчинка в сенките. Очите на Джейс проблясваха над нея, бледозлатисти и танцуващи с отразената светлина на пламъците. — Искам да се изкъпя.

— Е, аз пък искам един милион долара. — Клеъри разтърка очи. — Всички искаме нещо.

Джейс повдигна вежди.

— Хайде де, помисли малко. Онази пещера? С езерото? Защо не?

Клеъри си спомни пещерата и прекрасната синя вода, дълбока като здрач, и изведнъж се почувства покрита с дебел слои мръсотия — човешка и демонска кръв, прах, пот, косата й беше оплетена на тила, рошава и омазнена.

Очите на Джейс танцуваха и Клеъри усети, че в гърдите и се надига онова познато чувство, притеглянето, което изпитваше от мига, в които го видя за първи път. Не можеше да посочи точния момент, в които се бе влюбила в Джеис, ала у него винаги имаше нещо, което и напомняше за лъв, диво животно, което не беше укротявано от оковите на правилата, обещанието за живот, пълен със свобода. Никога "не мога", а винаги "мога". Винаги риск и увереност, никога страх и съмнение.