Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Не, не бих — заяви Алек. — Ненавиждам, когато хетеросексуалните си мислят, че щом си геи, си падаш по тях. Не изпитвам привличане към всеки мъж, когото срещна, така както и ти не харесваш всяко срещнато момиче.
Саимън си пое решително дъх. Странно усещане бе, да диша, когато нямаше нужда да го прави, но то му действаше успокояващо.
— Алек. Не се впрягаи. Не си въобразявам, че си влюбен в мен. Всъщност през повечето време мисля, че ме мразиш.
Алек се стъписа.
— Не те мразя. Защо да те мразя?
— Защото съм долноземец? Защото съм вампир, които е влюбен в сестра ти, и смяташ, че тя е прекалено добра за мен?
— А не е ли така? — попита Алек, но в гласа му нямаше злоба; след миг по устните му дори пробяга усмивка, онази типична за семеиство Лаитууд усмивка, която огря лицето му и накара Саимън да си помисли за Изи. — Тя е малката ми сестричка. Смятам, че е прекалено добра за всекиго. Ала ти… ти си добър човек, Саимън. Независимо дали освен това си и вампир. Ти си лоялен и умен, и… я правиш щастлива. Не знам защо, но е така. Вярно е, че когато се запознахме, не те харесвах. Но това се промени. А и едва ли бих съдил сестра си заради това, че излиза с долноземец.
Саимън стоеше съвършено неподвижен. Алек нямаше нищо против магьосниците, помисли си той. Това поне бе повече от очевидно. Само че магьосниците се раждаха такива. Алек беше най-консервативният от децата Лайтууд — не обичаше хаоса и рисковете като Джейс и Изабел — и Саимън винаги го бе усещал у него, чувството, че вампирите са хора, превърнати в нещо погрешно.
— Не би приел да станеш вампир — каза той. — Дори и за да бъдеш с Магнус завинаги. Нали? Не искаше ти да живееш вечно; искаше да отнемеш неговото безсмъртие. Ето защо той скъса с теб.
Алек трепна.
— Не — заяви той. — Не бих искал да бъда вампир.
— Значи, наистина смяташ, че съм по-нисш от теб.
Гласът на Алек, когато отговори, беше дрезгав:
— Опитвам се — каза той и Саимън почувства, че наистина му се иска да го мисли; може би дори деиствително мъничко го мислеше. Пък и в краина сметка, дори да не беше станал вампир, Саимън щеше да е просто мундан и все така щеше да е по-нисш. Усети как пулсът на Алек, чиято китка той продължаваше да стиска, се учести. — Даваи — подкани го Алек глухо, очевидно обзет от агонията на очакването. — Просто… го направи.
— Приготви се — предупреди го Саймън и поднесе китката му към устата си.
Въпреки напрежението между тях, тялото му, гладно и изтощено, реагира незабавно. Мускулите му се стегнаха и вампирските му зъби изскочиха сами. Видя как очите на Алек потъмняха от изненада и страх. Гладът се разля като огън по тялото му и той се обади от давещите го дълбини, мъчеики се да каже нещо човешко на Алек. Надяваше се, че думите му са достатъчно разбираеми през удължените зъби.
— Съжалявам за Магнус.
— Аз също. А сега ме ухапи — каза Алек и Саймън го направи.
Зъбите му потънаха бързо и чисто в кожата и кръвта изпълни устата му. Чу как Алек изхока и неволно го стисна по-силно, сякаш за да му попречи да се отскубне. Ала Алек нямаше такова намерение. Саймън ясно чуваше дивия ритъм на сърцето му, пулсиращ във вените му като ударите на камбана. Заедно с кръвта на Алек усещаше и металическия вкус на страх, искрица болка и нетърпеливия пламък на нещо друго, нещо, което бе доловил за първи път, когато пи от кръвта на Джейс върху мърлявия метален под в кораба на Валънтаин. Може би дълбоко в себе си всички ловци на сенки си търсеха смъртта.
20
Отрова от пълзящите змии
Когато Алек и Саимън се върнаха в централната пещера, Изабел все още спеше, свита на кълбо под купчината одеяла. Джейс седеше краи огъня, облегнат назад. Клеъри лежеше с глава в скута му, макар че по блясъка на очите и, следящи тяхното приближаване, Саймън разбра, че не спи.
Джейс повдигна вежди.
— Е, позабавлявахте ли се, момчета?
Алек го изгледа свирепо. Беше обърнал лявата си китка навътре, за да скрие следите от ухапване, макар че те вече бяха избледнели благодарение на иратцето, което си беше нарисувал. Не беше отблъснал Саимън от себе си, оставил го бе да пие, докато той сам спря, и в резултат беше по-пребледнял.
— Не беше секси — заяви той.
— Беше мъничко секси. — След като се нахрани, Саимън се чувстваше много по-добре и не можеше да се сдържи да не подразни мъничко Алек.