Град на небесен огън

— Струва ми се океи — отвърна Саимън и само след миг Изабел вече го целуваше, устните й бяха почти нетърпимо меки.

Ръцете му се плъзнаха под блузата и и я помилваха по гърба, проследяваики очертанията на плешките и. Когато тя се откъсна от него, устните и бяха зачервени и Саимън видя кръвта да тупти в гърлото и… кръвта на Изабел, солено-сладка, и макар да не беше гладен, искаше…

— Можеш да ме ухапеш — прошепна тя.

— Не. — Саимън се отдръпна мъничко. — Не… ти изгуби твърде много кръв. Не мога. — Усещаше как гърдите му се повдигат от дъха, от които не се нуждаеше. — Ти спеше, докато го обсъждахме, но не можем да останем тук. Клеъри сложи на входовете руни за объркване, но те няма да издържат дълго, а и храната ни свършва.

Атмосферата тук прави всички ни по-нездрави и по-слаби. А Себастиан ще ни открие. Трябва да отидем при него… утре. В Гард. — Саимън прокара пръсти през меката и коса. — А това означава, че ще имаш нужда от цялата си сила.

Изабел стисна устни и очите й пробягаха по лицето му.

— Когато прекрачихме в това царство от Двора на феите, какво видя?

Саимън я докосна лекичко. Не искаше да я лъже, ала истината… истината беше

трудна и неловка.

— Из, не е нужно да…

— Аз видях Макс. Но видях и теб. Бяхме гаджета. Живеехме заедно и цялото ми семейство те приемаше. Може и да убеждавам сама себе си, че не искам да бъдеш част от живота ми, ала сърцето ми знае, че не е вярно. Ти си проправи път в живота ми, Саимън Люис, и аз не знам как или защо, нито дори кога, но то се случи и част от мен като че ли го мрази, но не мога да го променя и това е.

Саймън издаде тих задавен звук.

— Изабел…

— А сега ми кажи какво видя ти — настоя тя, а очите й проблясваха като слюда.

Саймън се подпря върху каменния под на пещерата.

— Видях се прочут, рокзвезда — бавно започна той. — Бях богат, семеиството ми беше заедно и бях с Клеъри. Тя ми беше гадже. — Почувства как тялото на Изабел се напрегна върху неговото; усети, че се кани да се претърколи настрани, и улови ръцете и. — Изабел, чуи ме. Чуи ме. Тя ми бе гадже и когато ми каза, че ме обича, аз отвърнах: "И аз те обичам… Изабел".

Изабел го гледаше с широко отворени очи.

— Изабел — повтори Саимън. — Именно това ме изтръгна от видението — твоето име. Защото знаех, че видението е погрешно. Не това исках наистина.

— Защо ми казваш, че ме обичаш, само когато си пиян или сънуваш? — попита тя.

— Изобщо не ме бива да избирам подходящия момент — призна Саимън. — Но това не означава, че не го мисля. Има неща, които искаме, дълбоко под онова, което знаем, дори под онова, което чувстваме. Има неща, които душите ни искат, а моята иска теб.

Саймън усети как Изабел изпусна дъха си.

— Кажи го. Кажи го трезвен.

— Обичам те — заяви той. — Не искам да го кажеш в отговор, освен ако наистина не го мислиш, но те обичам.

Изабел се приведе към него и допря възглавничките на пръстите си в неговите.

— Мисля го.

Саимън се надигна на лакти в същия миг, в които тя се наведе още по-ниско, и устните им се срещнаха. Целунаха се, дълго, нежно и сладостно, а после Изабел се отдръпна, дишайки накъсано.