Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Е — попита Саймън, — това брои ли се за ИВ?
Изабел сви рамене.
— Нямам представа какви ги говориш.
Саймън скри факта, че това го изпълни с огромна радост.
— Гаджета ли сме вече? Официално? Има ли някакъв нефилимски ритуал? Трябва ли да си сменя статуса във фейсбук от "сложно е" на "обвързан"?
Изабел сбърчи очарователно нос.
— Имаш книга, която също така е и лице*?
* Думата "фейсбук" се състой от английските думи за "лице" и "книга". — Бел.
прев.
Саимън се разсмя и Изабел отново се наведе, за да го целуне. Този път той вдигна ръце, за да я притегли към себе си, и телата им се преплетоха, омотани в одеялата, докато се целуваха и си шепнеха. Саимън се изгуби в насладата от вкуса на устата й, от извивката на ханша й под ръката му, от топлата кожа на гърба й. Забрави, че се намираха в демонско царство; че на следващия ден щяха да се хвърлят в битка; че може би никога нямаше отново да видят дома си. Всичко се стопи и остана само Изабел.
— ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО СТАВА ТАКА? — Разнесе се звук на строшено стъкло и когато се надигнаха сепнато, двамата видяха Алек да се взира свирепо в тях. Беше изпуснал празната бутилка от вино, която бе държал, и подът на пещерата беше осеян с блещукащи късчета стъкло. — НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА ИДЕТЕ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ, ЗА ДА ПРАВИТЕ ТЕЗИ ГАДОСТИ? ГОРКИТЕ МИ ОЧИ!
— Намираме се в демонско царство, Алек — напомни му Изабел. — Няма къде да отидем.
— А ти каза да се погрижа за нея… — започна Саимън, но после си даде сметка, че това едва ли е най-удачната насока, която разговорът може да поеме, и млъкна.
Алек се тръшна от другата страна на огъня, без да престава да ги гледа яростно.
— А Клеъри и Джейс къде са се дянали?
— А — отвърна Саймън деликатно. — Кой знае…
— Хетеросексуалните — промърмори Алек. — Защо не могат да се контролират?
— Истинска загадка — съгласи се Саймън и легна да спи.
* * *
Джия Пенхалоу седеше на бюрото в кабинета си. Беше толкова нехаино, че тя неволно се зачуди дали не бе нещо, на което не би се погледнало с добро око — консулът да седи непочтително върху прастарото писалище, символ на толкова голяма мощ. Само че тя беше сама в стаята и уморена свръх пределите на умората.
В ръката си стискаше бележка, пристигнала от Ню Иорк — огнено съобщение, изпратено от магьосник, достатъчно могъщ, за да преодолее бариерите, обграждащи града. Почеркът беше на Катарина Лос, ала думите не бяха нейни.
Консул Пенхалоу,
Пише Ви Мая Робъртс, временен лидер на нюйоркската глутница. Разбираме, че правите всичко по силите си, за да върнете нашия Люк и останалите затворници. Оценяваме това. Като знак на добра воля, бих искала да Ви предам съобщение. Утре вечер Себастиан и войските му ще нападнат Аликанте. Моля Ви, направете каквото можете, за да се подготвите. Ще ми се да можеше да сме там, да се бием заедно с вас, но знам, че не е възможно. Понякога не можем да направим друго, освен да отправим предупреждение, да чакаме и да се надяваме.
Не забравяйте, че Клейвът и Съветът — ловци на сенки и долноземци заедно — са светлината на света.
С надежда,
Мая Робъртс
"С надежда." Джия отново сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Помисли си за града отвън, под нощното небе, за бледото сребро на демонските кули, които много скоро щяха да греинат с червения цвят на воината. Помисли си за купищата кутии, които бяха пристигнали от Тереза Греи само преди малко, издигнали се от земята на Площада на Ангела, всяка от тях — подпечатана със спиралата, която бе символът на Лабиринта. Усети как нещо трепна в сърцето и — страх, ала и облекчение, че часът наи-сетне бе ударил, че очакването наи-после щеше да свърши и те щяха да получат своя шанс. Знаеше, че нефилимите от Аликанте ще се бият до последно — с решителност и безстрашие, с упоритост, с жажда за разплата, със слава.
С надежда.
21
Ключовете на смъртта и на ада
— Господи, главата ми — каза Алек.
Двамата с Алек бяха коленичили до една скала, която увенчаваше сив, покрит с камъчета хълм. Тя им осигуряваше прикритие и покраи нея, с помощта на руни за виждане надалече, те можеха да различат една полуразрушена крепост, около която като мравки се тълпяха тъмни ловци на сенки. Беше като изкривен огледален образ на хълма Гард в Аликанте. Построиката на върха напомняше на онзи Гард, които те познаваха, ала този беше заобиколен от масивна стена, която обграждаше крепостта вътре като градина в манастир.