Скритият оазис

— Искам си парите — крещеше той и бясно се дереше по ръцете и шията, обелиските покрай пътя за процесии падаха около него като кегли за боулинг и се разбиваха с трясък. — Чувате ли? Искам си парите! Дайте ми ги! Дайте ми ги веднага!

Но той крещеше на себе си. Повечето хора, които бяха избягали от храма заедно с него, бяха далече напред или пък, като оня идиот Медоус, бяха смазани от падащата зидария. Сега бяха останали само той и неговите колеги египтяните — Мохамед Касри, близнаците и изоставащият и борещ се за въздух Бутрос Сал ах. Най-старият му колега, единственият човек на света, когото би нарекъл приятел, отчаяно махаше и умоляваше:

— Не ме оставяй, Романи! Моля те, почакай! Не мога да те настигна!

— Ти си виновен! — изпищя Гиргис, обърна се и го посочи с пръст. — Трябваше да ме предупредиш, че това е лоша сделка! Трябваше да ме убедиш да се откажа! И ти трябваше! И вие! — викаше на Касри и близнаците. — Всички вие! Трябваше да ме предупредите! Трябваше да ме откажете! Искам си парите! Чухте ли? Искам си парите веднага, мръсни крадливци!

И продължи да крещи, докато се препъваха напред, махаше с ръце, дереше се, беснееше по адрес на лицемерните американци и предателството на собствените си сънародници. Задминаха отломките на АН-а, скалната стена бавно се приближаваше към тях, понесла кипяща вълна изкоренени дървета и срутени камъни, застъпи самолета като презокеански кораб рибарска гемия и го повлече под себе си.

— Как става това!? — изкрещя Гиргис. — Спрете го! Чухте ли? Ще ви платя! Веднага го спрете!

Гласът му се губеше в оглушителния рев и трясък, а и дори да можеха да го чуят, никой нямаше да му обърне внимание, всички мислеха единствено как да стигнат до тунела колкото е възможно по-бързо.

Ставаше все по-тъмно, долината неумолимо се свиваше, облаци от прах и отломки се кълбяха и намаляваха видимостта. Накрая тичаха само по усет, мержелеещата се чернота на стените от двете им страни и лекият наклон под краката им бяха единственият признак, че се движат в правилна посока.

Мракът беше така непрогледен, гърмът на смилащите се скали така объркваше, че Гиргис мина цели трийсет метра, преди да разбере, че всъщност вече е в тунела. Облаците прах бавно се разсеяха и той постепенно различи светлите петна от портативните криптонови лампи, които сутринта бяха сложили в шахтата, за да осветяват пътя им.

Измина още петдесет метра, спря и се облегна на заоблената стена на шахтата. Кашляше, задъхваше се, отупваше пясъка от косата и костюма си. В неистовия си устрем към безопасността групата се беше разредила — Касри беше на десетина метра зад него, Салах още по-назад, тъкмо излизаше от облака прах, задушаваше се и хриптеше. Близнаците не се виждаха никакви и за миг Гиргис си помисли, че сигурно са още в оазиса, после ги забеляза далече напред — и продължаваха да вървят.

— Къде отивате бе? — кресна той.

Те изобщо не реагираха.

— Спрете там и ме чакайте! Чувате ли? Чакайте ме!

— Замалек са лайна! — отекна глас в шахтата. — Боклуци!