Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Не е лесно да се поддържа контактът с детето, което имаш право да виждаш само един път на две седмици. Този път той имаше много да ми разказва и прекарахме заедно една приятна събота. Попитах го дали желае да го закарам вкъщи рано сутринта в неделя, тъй като щях да взема участие в маратона, но за мое учудване Томас пожела да дойде с мен.
— Ще успея после да се върна навреме — каза той.
— Но не е изключено да ти се наложи да ме чакаш дълго — казах, — четири, пет часа, може би.
— Ще си взема книга за четене.
И той наистина извади една книга. Не го попитах каква. Имах чувството, че навикът на сина ми да чете много ще повлияе разстройващо на скритите ми резерви за маратона.
В неделя сутринта небето се очисти от всички летни облаци и когато пристигнахме на стадиона, слънцето заплашваше да се разгори като закъсняло огнено кълбо. О, щеше да бъде доста горещо в Хаугландската долина!
Там на пистата най-запалените бегачи вече бяха готови за загрявка. Други мажеха с вазелин някои стратегически важни места по телата си, лепяха анкерпласт върху зърната на гърдите си и може би за десети път проверяваха как са завързани маратонките им. Пред маратон винаги цари особено настроение. Ако човек не е добре осведомен, би помислил, че всички болници в страната са закрили ортопедичните си отделения и са изпратили пациентите си по домовете им за края на седмицата. Около стартовата линия се говореше само за болки в краката, пищялните мускули, стомаха и други подобни, както и за нервни разстройства, достатъчни да се напълни едно психиатрично отделение, и почти всички участници бяха обладани от дълбок вътрешен песимизъм. Съдейки по това, струваше ми се невъзможно и половината от тези бегачи да са в състояние да пробягат един километър.
Във вътрешния коридор на пистата забелязах Ева Йенсен, обула джинси и навлякла зелена тенис фланелка. Поздравихме се и я попитах дали и тя ще участва. Тя се засмя заразително и завъртя отрицателно глава.
— Ще оказвам само морална поддръжка — каза и хвърли поглед към пистата.
Червената й настилка подканяше, обляна в слънчева светлина, а наоколо хиляди чифтове спортни обувки трамбоваха зелената трева, движейки се напрегнато и кръгообразно. Проследих погледа й и открих по него Вегард Вадхайм, облечен в спортна жълта полицейска фланелка, с черен панталон и тъмносиня защитна фуражка, нахлупена над челото му. Старият национален шампион на дълги разстояния показваше добра форма още при загрявката и сигурно и този път нямаше лесно да се даде.
— Би ли взела с теб синчето ми? — потупах Томас по рамото.
Тя се усмихна.
— Разбира се. Нека дойде с мен в колата. Ще ви вдъхваме бодрост по пътя.
При нас дойде Вегард Вадхайм:
— Е, най-после и ти излезе на бял свят, Веум.
— Струва си да опитам — казах и направих няколко прикляквания, за да потисна обземащата ме нервност. После тихо го попитах: — Как върви следствието?
Той остро ме погледна:
— Всъщност никак.
— Какво означава това?
— Стигнаха до извода, че между събитията от онези години и това, което се случи сега, не може да има нищо общо. Ако се готви нещо ново, то тогава… — Той вдигна рамене — Ако ли пък не…
Изразът на лицето му беше тъжен. Тъмната му коса се бе попрошарила. Скулите му изпъкваха ясно, цялото му тяло бе слабо и костеливо. Това му придаваше неуморим вид, сякаш очакваше старта всеки момент.
Не оставаше много време. Почувствах окуражаващите погледи на Томас и Ева Йенсен и се наредих до Вадхайм на стартовата линия, сякаш той можеше да ме повлече напред със силата си на отличен бегач. Това му се отдаде през първите петстотин метра. След това той бавно взе да се измъква далеч напред, метър след метър, секунда след секунда. Когато бягахме нагоре към църквата във Фана, гърбът му все още се намираше в полезрението ми. После го загубих от очи чак до срещата ни в Хаугландската долина, само че той вече излизаше от нея, докато аз тъкмо навлизах.
Бях се приготвил да измина разстоянието за три часа и половина, тоест около пет минути на километър. Докъм трийсетия километър се държах добре, но след това пътят започна да става все по-стръмен.
След трийсет и шестия километър разбрах, че съм получил добър урок за разликата между маратона и всички останали видове бягания. Последните шест километра бяха по така стръмен път, че се придвижвах на прибежки. При последната ни среща по трасето Томас ме гледаше с тревога, а Ева Йенсен имаше вид на медицинска сестра, обзета от съмнение, че ще се задържа на краката си.