Смърт заради смъртта

Тогава всички проблеми се решавали с лекота. Били млади, живеели у нейните родители — за онези времена доста заможни хора. Саша се върнал след половин час с нейния дълъг шоколадовокафяв кожух, качил жена си в същото такси, с което бил ходил до вкъщи, и двамата отишли в „Адриатика“ да пият „Шампан-Коблер“ и „Северно сияние“. Само че вечерта, когато се върнали в университета, нейния кожух го нямало в гардероба.

— Щом го няма, значи някой го е взел с твоето номерче — свила рамене гардеробиерката.

До този момент тя вече много добре си била спомнила, че била сложила номерчето в чантата си, в малкото вътрешно джобче, и докато дръпвала ципа, уловила втренчения поглед на преподавателя и си помислила: „Какъв ужас, ако сега под неговия поглед прибирах брилянтите. Правилно постъпих, като ги оставих в кожуха.“ А чантата не била оставяла никъде. Само в ръцете на Саша, докато била на изпит. Но той се кълнял, че чантата била постоянно в ръцете му…

Въпрос: Не ви ли е хрумвало, че именно съпругът ви е откраднал кожуха заедно с пръстените?

Отговор: Господи, разбира се, че ми е хрумвало! Бях абсолютно сигурна в това.

Въпрос: Не се ли опитахте да поговорите с него за това?

Отговор: Невъзможно. Той просто щеше да ме пребие.

Въпрос: Сериозно? Но защо продължихте да живеете с него?

Отговор: Първо, вече бях бременна, а за началото на 70-те години това беше от значение. Второ, родителите ми бяха против този брак, но аз настоявах и изпадах в истерии, че нали вече съм пълнолетна и сама мога да преценявам хората, а Саша е толкова умен и забележителен. Бях абсолютна хлапачка и самолюбието не ми позволяваше да си призная грешката. А после някак свикнах. Родих син, после дъщеря, а после Александър изобщо престана да ме закача. Дори не сме се карали.