Смърт заради смъртта

Телефонът рязко иззвъня и изтръгна Настя Каменская от размислите й.

— Аска, нали не си забравила, че ти обещах за днес тържествена вечеря?

Беше Алексей Чистяков, приятел на Настя от незапомнени времена, а през последните четиринайсет години — неин любовник и потенциален съпруг, за когото тя през всичките тези години с неразбираемо, но завидно упорство отказваше да се омъжи. Периодически, горе-долу веднъж годишно, той за всеки случай я питаше не е ли променила намеренията си, макар прекрасно да знаеше, че ще чуе в отговор все същото:

— Не, Льошик, не съм ги променила, защо трябва да се женим? Зле ли ни е така? Та ние прекарваме заедно толкова време, колкото искаме. Ако се оженим, нищо няма да се промени, ти ще си гледаш своята работа в Жуковски, аз — моята, а ще се сливаме в екстаз само в неделя.

Алексей не намираше тези доводи убедителни, но и не искаше да настоява. Просто беше решил да я победи с настойчивост и откак се сдоби с кола, започна да идва при нея не само през почивните дни, но и през седмицата, и оставаше по няколко дена. Това не пречеше на Настя, защото тя се прибираше късно, а пък Льошка готвеше страхотно!

Щом чу гласа му в слушалката, тя леко напрегна паметта си и си спомни, че той наистина снощи бе споменал нещо за тържествена вечеря, но да я убиеха, не можеше да се сети какъв беше поводът.

— Купил съм всичко, сега ще намина при тебе за ключа — каза той весело. — Та като се прибереш, всичко да е готово.

През останалата част от деня Настя прегледа многобройните листчета и бележници върху бюрото си, подбирайки онези, които щеше да вземе вкъщи за неделя. Сутринта й се беше обадил Олшански с молба да анализира информацията за живота и характера на Галактионов, за да се разбере възможно ли е по принцип той да е извършил такава грозна постъпка: да е издал тайната на осиновяването практически на първия срещнат — познат майстор от автосервиз, вместо или да му заеме пари, или да му откаже. Следователят все още силно подозираше, че Ликов лъже и че далеч не покойният Галактионов му е подарил тази тайна.

През последната година тя се страхуваше да се вижда с Олшански и да разговаря с него. Преди година двамата изживяха истинска трагедия. Колегата й Владимир Ларцев, който бе останал вдовец и се грижеше сам за единайсетгодишната си дъщеря, се бе поддал на шантажа и заплахите на една криминална структура, че детето му ще си има неприятности, и бе започнал да й прави услуги. В течение на съвместната им работа с Ларцев върху едно убийство Настя заподозря нещо и каза на Олшански, който беше близък приятел на Ларцев. За това научи и полковник Гордеев. На всички им беше мъчно за техния колега, всички искаха да смекчат ситуацията, да му помогнат, без да го обидят, а най-важното — да не навредят на детето, което в кулминационния момент просто бе отвлечено от престъпниците и горкият Ларцев бе поставен пред дилемата: или да накара Настя да се подчини на престъпниците, или да се прости завинаги с дъщеря си. Те не му обясниха какво точно искат от Настя и му дадоха картбланш за всякакви действия, ако ще и да я убие. И дори в тази ситуация всички продължаваха да съжаляват Ларцев и да му съчувстват. В края на краищата той бе тежко ранен в главата, едва оцеля, получи инвалидна пенсия и сега си седеше вкъщи, припечелваше по нещо с юридическа практика, но най-вече лежеше на дивана и се гърчеше от непоносимо главоболие и спазми, които разкривяваха цялата дясна половина на тялото му. Кой знае защо, Настя имаше чувството, че Олшански обвинява за всичко нея. Самата тя понякога си мислеше, че трагедията можеше да се предотврати, ако тя беше зарязала онова убийство и не си беше пъхала носа, където не трябва. Какво толкова — още едно неразкрито убийство! В замяна на това Володка щеше да бъде здрав.