Деца от кръв и кости [bg]

— Кажи ми, адмирале… — Той вдига тялото на Ебеле във въздуха. — Чии планове те плашат повече? Тези на боговете? Или моите!

Свивам се още повече и се обръщам, докато Ебеле се задушава и кашля. Това е онази страна на баща ми, която мразя, която упорито се опитвам да не виждам.

— Об-бещавам — изхриптява Ебеле през болката. — Ще оправя всичко. Обещавам!

Баща ми го пуска на пода като изгнил плод. Ебеле диша тежко и масажира шията си, където по бакърената му кожа вече се появяват синини. Баща ми се обръща отново към свитъка в ръцете на Каея.

— Покажи ми.

Каея прави знак към някого, който е извън полезрението ми. По плочките изтракват ботуши. И тогава я виждам.

Бинта.

Притискам ръце до гърдите си, докато я влачат напред, а в сребристите й очи се събират сълзи. Бонето, което тя толкова внимателно завързва всеки ден, стои накриво, откривайки дългата й бяла коса. Някой е запушил устата й с шал, за да не може да вика. Но и да можеше, кой щеше да й помогне? Вече е в ръцете на стражите.

Направи нещо — нареждам на себе си. — Веднага. Но не мога да накарам краката си да помръднат. Не усещам и ръцете си.

Каея развива свитъка и тръгва бавно напред, сякаш се приближава към диво животно. Не милото момиче, което толкова години бърше сълзите ми. Прислужницата, която събира всичката храна, която й се полага в двореца, за да може семейството й да се нахрани добре поне веднъж на ден.

— Вдигнете ръката й.

Стражите сграбчват китката й, а Бинта клати глава и приглушените й викове се чуват през шала. Въпреки съпротивлението Каея бутва свитъка в ръката й.

От дланта на Бинта избухва светлина.

Тя огрява тронната зала със своето великолепие — блестящо жълто, грейнало пурпурно, искрящо синьо. Светлината се извива и проблясва, докато се спуска надолу — един безкраен поток, бликнал от ръката на Бинта.

— Небеса! — ахвам аз и ужасът от войната се смесва в гърдите ми със страхопочитание.

Магия!

Тук. След всичките тези години…

В главата ми сякаш избухват старите предупреждения на баща ми, истории за битки и огън, тъмнина и болести. Магията е изворът на цялото зло — съскаше гневно той. — Тя ще унищожи Ориша.

Баща ни винаги е учил мен и брат ми, че магията означава нашата смърт. Опасно оръжие, което заплашва съществуването на Ориша. Докато я има, в кралството ни винаги ще бушува война.

През най-мрачните дни след Нападението магията се настани в главата ми като чудовище без лице. Но в ръцете на Бинта магията е прекрасна, чудо като никое друго. Радостта на лятното слънце, което прелива в здрач. Самата същност, дъхът на живота…

Баща ми напада бързо. Бързо като светкавица.

В един миг Бинта стои пред него.

В следващия мечът му пронизва гърдите й.

Не!

Затварям очи и закривам устата си, преди да съм изпищяла и едва не се строполявам по гръб. Започва да ми се повдига. Горещи сълзи опарват очите ми.