Деца от кръв и кости [bg]

— Не се притеснявай — сграбчва ръката ми Самара, която погрешно разбира притеснението ми. — С времето ухажването ще ти хареса. Наистина е забавно.

Усмихвам се насила и се опитвам да издърпам ръката си, но Самара ме стиска по-силно, сякаш не ми е позволено да я пусна. Златните й пръстени, украсени със специални камъни, се впиват в кожата ми. От единия от пръстените излиза изящна верижка, която е свързана с гривна с нашия кралски знак — обсипана с диаманти снежна леопанера.

Самара носи гривната с гордост. Несъмнено е подарък от майка ми. Не мога да не се възхищавам на красотата й. По нея има повече диаманти дори и от мо…

Небеса…

Не моята. Вече не.

Обзема ме паника, когато си спомням какво стана с моята гривна. Онази, която бях дала на Бинта.

Тя не искаше да я вземе, страхуваше се от дар от короната. Но баща ми беше вдигнал данъка за божниците. Ако не беше продала гривната ми, тя и семейството й щяха да загубят дома си.

Сигурно са разбрали — осъзнавам аз. — Сигурно мислят, че Бинта е крадла. Ето защо са я извикали в тронната зала. Затова е трябвало да я придружат.

Скачам от мястото си. Краката на стола ми стържат по плочките на пода. Вече виждам стражите, които държат крехките ръце на Бинта.

Виждам баща ми да замахва с меча си.

— Извинете ме — казвам и отстъпвам назад.

— Амари, седни.

— Майко, аз…

— Амари…

— Майко, моля те!

Прекалено високо.

Осъзнавам го в мига, в който думите излизат от устата ми. Пискливият ми глас отеква от стените на чайната, заглушавайки всички разговори.

— И-извинете — заеквам аз. — Не ми е добре.

Забързвам към вратата, а всички погледи изгарят гърба ми. Мога да усетя паренето от гневния поглед на майка ми, но в момента нямам време за това. Щом вратата се затваря, хуквам, вдигайки високо тежката си рокля. Тичам из залите и високите токчета на обувките ми тракат по покрития с плочки под.

Как може да съм толкова глупава? — упреквам сама себе си, отклонявайки се от пътя, за да избегна един прислужник. Трябваше да изляза още щом момичето ми каза, че Бинта е била повикана. Ако беше на моето място, Бинта не би изгубила нито миг.

О, небеса!

Минавам край редица от изящни вази във фоайето, които слугите на майка ми са напълнили с пустинни рози, и край портретите на кралските ми предци, които ме гледат втренчено. Моля те, дано е добре!

Вкопчвам се мълчаливо в тази надежда и завивам зад ъгъла към главната зала. Въздухът е натежал от горещина, която прави дишането още по-трудно. Сърцето ми бие в гърлото, когато спирам пред тронната зала на баща ми, стаята, от която най-много се страхувам. Мястото, където той за първи път нареди на двама ни с Инан да се бием.