![Тайната на фараоните [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/0/tajnata-na-faraonite-bg-download.jpg)
Тайната на фараоните [bg]
- Автор: Касслер Клайв, Браун Грэм
- Серия: Досиетата NUMA #13
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-05-3
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на фараоните [bg]». Краткое содержание книги:
Джо видя как светлината угасна в очите на мъжа, после насочи вниманието си към Кърт.
— Появи се тъкмо навреме. За малко си помислих, че ще се правиш на преобърнат бръмбар цял ден.
Джо виждаше назъбената вдлъбнатина в шлема на Кърт и кръвта, която се стичаше по лицето му зад пукнатия акрилен щит.
— Бях припаднал — каза той. — Но реших, че няма нужда да бързам, защото си знаех, че просто си висиш някъде.
На лицето на Джо се появи усмивка.
— Не можа да устоиш, нали?
— Е, беше прекалено лесно.
— Най-добре не се приближавай, иначе ще започнеш да се правиш на магнит върху хладилник до мен.
Кърт остана на прага, хванат за рамката на вратата, за да не бъде повлечен напред. Огледа се. Вляво, зад плексигласова стена, се намираше контролният пулт на машината.
— Как да я изключа?
— Не можеш — каза Джо. — Магнитите са винаги включени. В болницата, в която работех в Ел Пасо, една инвалидна количка се беше залепила за такава машина. Шестима мъже едва я откачиха.
Кърт кимна и насочи вниманието си към мъжа, който се беше опитал да ги убие.
— Какъв му е проблемът според теб?
— Освен че от гърдите му стърчи копие ли?
— Да, освен това.
— Нямам представа — каза Джо. — Макар че наистина ми се видя странно, че единственото движещо се същество на острова е откачалка, която иска да ни убие без видима причина.
— Това изненадва ли те? — попита Кърт. — Някак вече съм свикнал. Като че ли на нас ни се случват такива неща. По-шокиран съм от облеклото му — или липсата на такова. Ние изляхме литри пот в нашата най-добра имитация на костюм за химическа защита, а той се разхожда с обикновени дрехи и без маска.
— Може би въздухът се е прочистил — каза Джо. — Което означава, че мога да…
— Не рискувай — каза Кърт и вдигна ръка. — Не сваляй костюма, докато не сме сигурни. Ще занеса кислорода на доктор Амброзини и ще видя дали има някаква представа какво е станало.
— Бих ти помогнал, но…
Кърт се усмихна.
— Да, знам, малко си залепнал.
— Вероятно защото съм магнетична личност — каза Джо.
Кърт се засмя, остави на него последната дума и тръгна по коридора.
9
Рената Амброзини седеше на пода на операционната с гръб към стената, съвсем безпомощна, чакаше. Не беше свикнала с подобно състояние и никак не ѝ харесваше.
Дишаше съвсем леко, за да пести кислорода в запечатаната стая, прокара пръсти през гъстата си махагонова коса, прибра я назад и я върза пак на опашка. После приглади лабораторната си престилка и направи всичко по силите си, за да не мисли за часовника, и да потисне почти неконтролируемия порив да разкъса найлоните от вратата и да я отвори.
При ниски нива на кислород се появяваха болки в тялото и замайване, но тя не забравяше приоритетите си. Въздухът тук беше лош, но въздухът отвън беше смъртоносен.
Родена в Тоскана, Рената бе израснала в различни части на Италия, защото пътуваше с баща си, който беше експерт при карабинерите. Майка ѝ беше убита по време на вълна от престъпления, когато Рената бе едва на пет, и баща ѝ беше станал нещо като кръстоносец, влачеше я из цялата страна, докато изграждаше специални отряди, които щяха да се борят с организираната престъпност и корупцията.
Наследила упорството и решителността на баща си и класическата хубост на майка си, Рената записа медицина, завърши с най-добър успех в класа и в свободното си време работеше като модел, за да плаша сметките. Все пак тя предпочиташе спешното пред модния подиум. Първо, животът на модел означаваше да си преценяван от останалите, а тя не можеше да приеме подобно нещо. Освен това не беше достатъчно висока, дори за европейски модел, едва метър и шейсет, и беше закръглена — с други думи, не беше с данните на ходеща закачалка за дрехи.
За да накара хората да я приемат по-сериозно, тя си връзваше косата, почти не се гримираше и често слагаше не особено привлекателни очила, от които всъщност не се нуждаеше. Да, на трийсет и четири, с гладка мургава кожа и черти, които леко напомняха на младата София Лорен, Рената все още улавяше как колегите ѝ мъже я запят.
И така, тя реши да се захване с нещо по-трудно, нещо, което я доведе в Лампедуза и което нямаше да остави никакво съмнение каква е и на какво е способна. Макар че след това нападение вече се чудеше дали ще оцелее в последната си мисия.
„Дръж се“, все си повтаряше.
Пое отново дъх от задушния въздух и започна да се бори с умората, причинена от високата концентрация на въглероден двуокис. Погледна си часовника. Почти десет минути бяха изминали, откакто говори с американците.