Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 163
Перейти на страницу:

Откакто Себастиана изчезна по пътеката към селото на прокажените, аз все по-често взех да се чувствам сирак. Отчаян бях, че не зная какво става с нея, и питах Галатео, покатерен на върха на някое дърво, откъдето крещях, когато той минаваше. Но Галатео недолюбваше децата, понеже те понякога го замеряха с живи гущери от короните на дърветата, та ми даваше подигравателни, неразбираеми отговори с медения си, пронизителен глас. Сега у мен към любопитството около Гъбидол се прибави и нуждата да намеря славната си бавачка, та обикалях безспир сред ароматните храсталаци.

Ето че от мащерката се надигна фигура със светли дрехи и сламена капела на главата, и пое към селото. Оказа се един стар прокажен, а аз исках да го попитам за дойката, така че се приближих точно толкова, колкото да не се налага да викам, и рекох:

— Хей, господин прокажен!

В същия момент, може би разбудена от моите думи, досами мен друга фигура седна и се протегна. Лицето на човека бе цялото на люспи, като суха кора, брадата му — проскубана бяла къделя. Извади от джоба си свирка и изчурулика с нея, сякаш да ме вземе на подбив. Тогава забелязах, че слънчевият следобед е пълен с изтегнати тук и там прокажени, скрити в храстите — полекичка наставаха в светлите си роби и тръгнаха, черни на фона на слънцето, към Гъбидол, всеки понесъл в ръката си по някой музикален или градинарски инструмент, с който вдигаше шум. Аз се дръпнах, за да се отдалеча от брадатия мъж, но за малко да падна върху една прокажена без нос, която се решеше сред вейките на дафиновото дърво, и колкото повече подскачах насам-натам из храсталаците, на толкова повече прокажени попадах и осъзнавах, че единственият ми път за отстъпление е в посока към Гъбидол, чиито сламени покриви, украсени с опашки от хвърчила, бяха вече съвсем наблизо, в подножието на склона.

Прокажените сякаш не ми обръщаха внимание, само от време на време ме подкачаха с намигания и акорди на хармоника, но ми се струваше, че в центъра на този техен парад съм именно аз и те всъщност ме отвеждат в Гъбидол като пленено животно. В селото стените на къщите бяха боядисани в лилаво и на един прозорец полуразпасана жена с лира в ръцете и лилави петна по лицето и гърдите извика:

— Градинарите си идват! — и засвири на лирата.

Други жени се показаха по прозорци и чардаци, раздрънкаха нанизи от звънчета и запяха:

— Добре сте ни се върнали, привет!

Аз се мъчех да се придържам към средата на тясната уличка и до никого да не се допирам, но се озовах на нещо като кръстопът, с прокажени от всички страни, мъже и жени, насядали по праговете на къщите, с прокъсани и избелели ризи, през които им се провиждаха отоците и срамотиите с цветове от глог и съсънка в косите.

Прокажените изнасяха малък концерт и то, както ми се струваше, в моя чест. Едни накланяха цигулките си към мен с пресилени проточвания на лъка, други, щом видеха, че ги поглеждам, квакаха като жаби, трети ми показваха чудновати марионетки, които се вдигаха и спускаха по конец. Точно в този хаос от движения и звуци се състоеше концертът, но имаше и нещо като припев, който всички повтаряха от време на време:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

— Търся моята дойка — изрекох високо, — старата Себастиана: да знаете къде е?

Избухнаха в смях с неизменния си всезнаещ и лукав вид.

— Себастиана! — извиках. — Себастиана! Къде си?

— Ето, момченце — каза един прокажен, — спокойно, момченце — и посочи една врата.

Вратата се отвори и оттам излезе смугла жена, може би арабка, полугола и татуирана, накичена с опашки от хвърчила, която захвана похотлив танц. Тогава не разбрах какво точно се случи при това — мъже и жени се нахвърлиха едни върху други и започнаха нещо, което след години научих, че сигурно е било оргия.

Аз се свих и притихнах, когато изневиделица добрата стара Себастиана си проби път през тази обсада.

— Мръсници недни — рече. — Имайте свян поне пред невинната душица.

Хвана ме за ръка и ме извлече оттам, а те припяваха:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

Себастиана беше облечена в теменужени дрехи, с почти монашеска кройка, а по още гладките й страни тук-таме вече бяха избили петна. Бях щастлив, че намерих дойката си, но и отчаян, защото тя ме държеше за ръката и със сигурност вече ме беше заразила с проказа. Казах й това.

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)