Нашите предци [bg]

— И мене ли ще посечете както маргаритките и медузите?

— Не знам какво ще правя с тебе. Естествено, ако те притежавам, ще ми се удаде възможност за неща, които сега дори не си представям. Ще те заведа в замъка и ще те държа там, където никой друг няма да те вижда, и ще имаме дни и месеци да разберем какво да правим и да измисляме все нови и нови начини да бъдем заедно.

Памела лежала на каменистия бряг, а Медардо бил коленичил наблизо. Докато приказвал, размахвал насам-натам ръката си, но без да я докосва.

— Да, ама не. Аз първо трябва да знам какво ще ми сторите. Можете да ми покажете ей сегичка, пък аз ще реша да дойда ли в замъка, или не.

Виконтът бавно протегнал към бузата на Памела кльощавата си, сгърчена ръка. Ръката треперела и не било ясно дали ще милва, или ще дере. Но миг преди да пипне девойката, рязко се дръпнала и виконтът се изправил.

— В замъка те искам — казал и възседнал коня си. — Отивам да приготвя кулата, в която ще живееш. Оставям ти ден за размисъл, решавай.

И щом изрекъл тези думи, пришпорил добичето нататък по плажа.

На следващия ден Памела се покатерила, както обикновено, на черницата да бере дуди и чула писъци и пляскане сред листака. За малко да падне от страх. На един висок клон за крилете бил завързан петел, а големи сини космати гъсеници жив го глозгали: някой бил сложил върху гребена му кълбо ларви на процесионки, онези ужасни насекоми, които живеят по боровете.

Разбира се, това било поредното чудовищно съобщение от виконта. И Памела го разтълкувала: „Утре сутрин среща в гората“.

Под предлог, че ще събира шишарки, Памела отишла в гората. По някое време Медардо изникнал иззад един ствол, опрян на своята патерица.

— Е — попитал Памела, — реши ли да дойдеш в замъка?

Памела се излегнала върху боровите иглички.

— Реших да не идвам — едва се извърнала тя към него. — Ако ме обичате, хайде да се виждаме в гората.

— Ще дойдеш в замъка. Кулата ти е готова и ти ще си нейна единствена господарка.

— Вие искате да ме държите в плен, а после като нищо ще ме изгорите в някой пожар или ще ме хвърлите на плъховете. Не, не. Казах ви: ще бъда ваша, ако това желаете, но само тук, върху боровите игли.

Виконтът се свлякъл току до главата й. Държал една борова игла в пръстите си — доближил я до шията й и я прокарал околовръст. Памела настръхнала цялата, но не помръднала. Виждала лицето на виконта надвесено над нея, неговия профил, който дори гледан анфас оставал профил, неговите половин дъги от зъби, оголени в усмивка като ножица. Медардо стиснал боровата игла в юмрука си и я прекършил. Изправил се.

— Затворена в замъка те искам, затворена в замъка!

Памела усетила, че може да се поотпусне, и размахала във въздуха босите си нозе с думите:

— В гората може да склоня, но в плен — за нищо на света!