Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 11 12 13 14 15 16 17 18 19 ... 163
Перейти на страницу:

— Дръж — каза вуйчо, защото именно той се беше приближил откъм гърба ми. И ми подаде острието на сабята си.

— Не, сам ще се оправя — отвърнах и се изкатерих на един камък, който ивица вода отделяше от останалата скала.

— За раци ли си излязъл? — попита Медардо. — Аз пък за октоподи — и ми показа плячката си: едри октоподи на тъмни и бледи ивици, прерязани на две с един удар на сабята, които въпреки това продължаваха да шават с пипала.

— Де да можеше да се разполови всяко цяло нещо — каза вуйчо, проснат ничком на скалата, и погали гърчещите се октоподени половини, — де всеки да можеше да излезе от ограничената си и невежа цялост. Аз бях цял и всички неща за мен бяха естествени и объркани, като въздуха безсмислени, вярвах, че всичко виждам, а не стигах по-далеч от обвивката. Но ако някой ден и ти станеш половина — пожелавам ти го, момче, — ще проумееш неща отвъд обикновената способност за разбиране на целите мозъци. Ще си изгубил половината от себе си и от света, но останалата половина ще е хиляди пъти по-дълбока и безценна. И ти също ще копнееш всичко да бъде раздвоено и разкъсано по твой образ и подобие, защото красота, мъдрост и справедливост има само в онова, което е било разчленено.

— Я, я — обадих се аз — колко раци имало тука! — И се престорих, че ме вълнува само моят улов, та да остана извън обсега на вуйчовата сабя.

Не се върнах на брега, докато той не си тръгна със своите октоподи. Но ехото от думите му продължаваше да ме гнети и не виждах спасение от тоя негов разполовяващ бяс. Накъдето и да се обърнех — Трелони, Пиетрокиодо, хугенотите, прокажените, — всички живеехме под знака на този половин човек, той беше господарят, комуто служехме и от когото не успявахме да се освободим.

VI

Закопчан на седлото на скокливия си кон, Медардо от Тералба още призори се впускаше нагоре-надолу по чукарите, откъдето от време на време надникваше към ниското, за да огледа с око на хищник. Така на една полянка съзрял пастирката Памела с козите й.

Виконтът си рекъл: „Сред разните усещания, които тъй остро изпитвам, няма нито едно подобно на онова, което целите хора наричат любов. А щом за тях подобно блудкаво чувство е от такава важност, неговото съответствие у мен навярно би било великолепно и ужасяващо“. И решил да се влюби в Памела, която, пухкава и босонога, облечена в простичка розова рокля, се излежавала по очи в тревата, придрямвала, бърборела с козите и миришела цветята.

Ала мислите, които той хладнокръвно формулирал, не бива да ни подвеждат. При вида на Памела кръвта на Медардо неясно се разбунила, а това отдавна вече не му се случвало, та той се разбързал да го осмисли с някаква изплашена припряност.

По пладне, на връщане към дома, Памела видяла, че всички маргаритки по поляните са останали само с половината си венчелистчета, а останалата половина е оскубана. „Олеле — рекла си тя, — от всички момичета в долината, тъкмо на мен ли трябваше да се случи!“ Схванала, че виконтът се е влюбил в нея. Откъснала всички половин маргаритки, занесла ги вкъщи и ги наредила между страниците на молитвеника си.

Следобеда закарала патиците си на Калугерската поляна да се напасат и да поплуват в езерцето. Поляната била осеяна с бял пащърнак, но и той бил постигнат от съдбата на маргаритките — сякаш част от всяко съцветие била отрязана с едно щракване на ножици. „Олеле, тежкò ми — рекла си, — точно мене си е наумил!“, и набрала букет от разполовени стръкове пащърнак, за да ги пъхне в рамката на настолното си огледало.

След това се отърсила от мисли, увила плитката си около главата, съблякла си рокличката и се изкъпала в езерцето заедно с патиците.

Вечерта Памела вървяла към къщи през ливадите, пълни с жълтурчета, или „глухарчета“ по народному. И видяла, че са изгубили пуха си само от едната страна, сякаш някой се е просвал на земята до всяко едно, за да го издуха наполовина или пък с половин уста. Памела откъснала някое и друго от тези бели полукълба, духнала ги и меките им перушинки се разлетели надалеч. „Олеле, тежкò ми и горко — рекла си, — хвърлил ми е око и туйто. Ами сега?“

Къщурката на Памела беше толкова малка, че когато приберяха козите на първия етаж, а патиците на приземния, тя се пренаселваше. Наоколо постоянно жужаха пчели, защото семейството й държеше и кошери. А под земята бе гмеж от мравки — стигаше да сложиш ръка където и да било, за да я вдигнеш черна и напъплена. Заради това положение майката на Памела спеше в хамбара, баща й — в празна каца, а самата Памела — в хамак, закачен между една смокиня и една маслина.

1 ... 11 12 13 14 15 16 17 18 19 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)