Нашите предци [bg]

VI

Закопчан на седлото на скокливия си кон, Медардо от Тералба още призори се впускаше нагоре-надолу по чукарите, откъдето от време на време надникваше към ниското, за да огледа с око на хищник. Така на една полянка съзрял пастирката Памела с козите й.

Виконтът си рекъл: „Сред разните усещания, които тъй остро изпитвам, няма нито едно подобно на онова, което целите хора наричат любов. А щом за тях подобно блудкаво чувство е от такава важност, неговото съответствие у мен навярно би било великолепно и ужасяващо“. И решил да се влюби в Памела, която, пухкава и босонога, облечена в простичка розова рокля, се излежавала по очи в тревата, придрямвала, бърборела с козите и миришела цветята.

Ала мислите, които той хладнокръвно формулирал, не бива да ни подвеждат. При вида на Памела кръвта на Медардо неясно се разбунила, а това отдавна вече не му се случвало, та той се разбързал да го осмисли с някаква изплашена припряност.

По пладне, на връщане към дома, Памела видяла, че всички маргаритки по поляните са останали само с половината си венчелистчета, а останалата половина е оскубана. „Олеле — рекла си тя, — от всички момичета в долината, тъкмо на мен ли трябваше да се случи!“ Схванала, че виконтът се е влюбил в нея. Откъснала всички половин маргаритки, занесла ги вкъщи и ги наредила между страниците на молитвеника си.

Следобеда закарала патиците си на Калугерската поляна да се напасат и да поплуват в езерцето. Поляната била осеяна с бял пащърнак, но и той бил постигнат от съдбата на маргаритките — сякаш част от всяко съцветие била отрязана с едно щракване на ножици. „Олеле, тежкò ми — рекла си, — точно мене си е наумил!“, и набрала букет от разполовени стръкове пащърнак, за да ги пъхне в рамката на настолното си огледало.

След това се отърсила от мисли, увила плитката си около главата, съблякла си рокличката и се изкъпала в езерцето заедно с патиците.

Вечерта Памела вървяла към къщи през ливадите, пълни с жълтурчета, или „глухарчета“ по народному. И видяла, че са изгубили пуха си само от едната страна, сякаш някой се е просвал на земята до всяко едно, за да го издуха наполовина или пък с половин уста. Памела откъснала някое и друго от тези бели полукълба, духнала ги и меките им перушинки се разлетели надалеч. „Олеле, тежкò ми и горко — рекла си, — хвърлил ми е око и туйто. Ами сега?“

Къщурката на Памела беше толкова малка, че когато приберяха козите на първия етаж, а патиците на приземния, тя се пренаселваше. Наоколо постоянно жужаха пчели, защото семейството й държеше и кошери. А под земята бе гмеж от мравки — стигаше да сложиш ръка където и да било, за да я вдигнеш черна и напъплена. Заради това положение майката на Памела спеше в хамбара, баща й — в празна каца, а самата Памела — в хамак, закачен между една смокиня и една маслина.