Нашите предци [bg]

— И в моя дом не ви обичаме, господин Медардо. Но тази нощ ще бъдете зачетен.

Виконтът помълча малко, после рече:

— Езекииле, искам да приема вашата вяра.

Старецът не отговори.

— Обграден съм от подлеци — продължи Медардо. — Бих искал да се отърва от тях и да взема хугенотите в замъка си. Вие, почитаеми Езекииле, ще ми станете управител. Ще обявя Тералба за хугенотска територия и ще започна война срещу католическите владетели. Вас и вашето семейство ще туря начело. Съгласен ли сте, Езекииле? Можете ли да ме приемете сред своите?

Старият стоеше неподвижно изправен, с ремъка на пушката през широката си гръд.

— Прекалено много неща съм забравил от нашата религия — рече, — за да дръзна да обръщам някого в нея. Аз ще продължа да живея в моите земи, според това, което ми диктува мойта съвест. А вие живейте във вашите според вашата.

Виконтът се надигна на лакът.

— А знаете ли, Езекииле, че още не съм донесъл на Инквизицията за присъствието на еретици в моите територии? И че вашите глави, изпратени в подарък на нашия епископ, веднага ще ме сдобрят с римската курия?

— Главите, господине, са още на раменете ни — каза старецът, — но ние си имаме и друго, от което е по-трудно да ни лишите.

Медардо рипна на крак и отвори външната врата.

— Ще ми е по-драго да спя под оня дъб там, долу, отколкото под покрива на неприятели.

И изскочи навън, в дъжда. Старецът повика останалите.

— Деца, писано било първи гостенин да ни е Куция. И ето че си тръгна. Пътят към дома ни е чист, не се отчайвайте: може би някой ден по него ще се отбие по-добър пътник.

Всички брадати мъже и жени с бонета сведоха глави.

— А и никой да не дойде — добави съпругата на Езекиил, — ние ще си останем на мястото.

В същия миг светкавица раздра небето и гърмът разтресе керемидите и каменните стени. Товия извика:

— Мълнията порази дъба! Той гори!

Изтичахме пред къщата с фенери в ръце и видяхме голямото дърво овъглено наполовина, от самия връх до корена, а другата му половина — непокътната. В далечината, под шума на дъжда, чухме копитата на кон и при едно просвятване съзряхме загърнатата в плащ тънка фигура на ездача.

— Ти ни спаси, татко — казаха хугенотите. — Сполай ти, Езекииле.

Откъм изток небето се проясняваше, зората се разпукваше.

Исав ме привика настрани.

— Кажи сега не са ли тъпи — пошепна, — а виж аз какво докопах междувременно — и показа шепа лъскави предмети, — опосках му всички златни джунджурии от седлото, докато конят стоеше вързан в обора. Кажи не са ли глупави, че не се сетиха и те?

Привичките на Исав не ми се нравеха, а от тези на неговите роднини се чувствах неловко. Така че предпочитах да си изкарвам времето самичък и да ходя на брега на морето да събирам миди „китайски шапчици“ и да ловя раци. Веднъж, както опитвах от ръба на една скала да изчегъртам едно раче, видях в спокойната вода пред мен да се отразява вдигнато над главата ми острие и от уплаха цопнах в морето.