Господарят на войната

Откъде идваха те, никой всъщност не знаеше. Сеграмор, а той бе пътувал повече от който и да било друг военачалник на Артур, ми разправяше, че родината на саксите е далечно място, покрито с мъгла, пълно с блата и гори, но и той признаваше, че никога не е ходил там. Знаеше само, че се намира някъде отвъд морето и че саксите напускат родните си огнища, според него защото британската земя била по-хубава, но аз бях чувал, че саксите всъщност бягат от родината си, притиснати от други, още по-непознати врагове, дошли от най-далечния край на света. Но каквато и да бе причината, вече сто години тези чужденци прекосяват морето, жадни за нашата земя, и сега владеят цяла източна Британия. Ние наричаме откраднатата от тях територия Лоегир, Загубените земи. И в Британия няма нито една душа, която да не мечтае Загубените земи да станат отново британски. Мерлин и Нимю вярват, че само Боговете могат да ни върнат тези земи, Артур иска да си ги върне с меч. А моята задача беше да разединя нашите врагове, та да облекча работата било на Боговете, било на Артур.

Тръгнах на път през есента, когато дъбовете бяха придобили бронзов цвят, брезите бяха облекли червена премяна, а студът вече превръщаше сутрешната мъгла в скреж. Пътувах сам, защото ако Аел решеше да изпълни обещанието си по отношение на британските пратеници, щеше да е по-добре да загине само един. Сийнуин ме молеше да взема отряд със себе си, но каква полза от него? Един отряд не можеше да се надява да надвие цялата войска на Аел, така че, когато вятърът зарони първите жълти листа на брястовете, аз подкарах коня си на изток. Сийнуин се бе опитала да ме убеди да почакам да мине Самейн, защото ако Мерлин успееше да постигне нещо със своите ритуали в Мей Дун, тогава със сигурност нямаше да има нужда да ходя при саксите, но Артур не подкрепи идеята й. Той разчиташе на предателството на Аел и искаше да има отговора на сакския крал, така че тръгнах, надявайки се да оцелея и да се върна в Думнония за навечерието на Самейн. Носех си меча, имах и щит, окачен на гърба ми, но други оръжия нямах, нямах и ризница.

Не тръгнах направо на изток, защото този път щеше да ме отведе в опасна близост до земите на Сердик. Затова се насочих на север към Гуент и оттам на изток към границата на земите, управлявани от Аел. Ден и половина яздих през богатите обработваеми земи на Гуент, минавайки край вили и къщи, над които се извиваше пушек. Нивите бяха почернели, разкаляни от копитата на животните, оградени да стоят там до зимното клане. Неугледният им вид ми навя тъга. Във въздуха вече се носеше миризмата на идващата зима, а сутрин изнемощялото слънце висеше ниско и бледо в мъглата. Скорци прелитаха на ята над оставените на угар ниви.

Пейзажът се променяше колкото по на изток отивах. Гуент бе християнска страна и в началото минавах покрай големи сложни църкви, но на втория ден църквите станаха много по-малки, а стопанствата не така богати, докато накрая стигнах до средните земи, пустош, която нито саксите, нито бритите управляваха, но и едните, и другите идваха тук, за да убиват. Поляни, които някога са изхранвали цели семейства, бяха гъсто обрасли с млади дъбчета, бодливи храсти, бук и ясен, вилите бяха станали руини без покриви, а на мястото на замъците стърчаха обгорели дървени скелети. Въпреки това тук все още живееха хора. Веднъж чух някой да притичва в близката гора и измъкнах Хюелбейн, защото безимотните мъже, които нямаха свои господари, и търсеха убежище в тази диви долини, съвсем не бяха безопасни. Но тогава нищо не се случи. Една вечер обаче група въоръжени мъже ми препречиха пътя. Бяха от Гуент и като всички войници на крал Мюриг носеха дрехи, наподобяващи старите римски униформи — бронзови нагръдници, шлемове, увенчани с опашки от конски косми, боядисани в червено, и ръждивочервени наметала. Водачът им беше християнин, на име Кариг. Той ме покани в тяхната крепост, разположена сред една поляна на върха на високо гористо било. Работата на Кариг бе да охранява границата, така че той безцеремонно пожела да узнае какво правя из тези места. Но разпитът приключи веднага щом казах името си и споменах, че съм пратеник на Артур.