Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
И ето, тази творба беше показана на илюстрация в последната трета от книгата за Челини. Цветна фотография и под нея сведенията за фигурата в детайли: височина — деветдесет и един и половина сантиметра; инкрустирани сто и осемнадесет диаманта, осемдесет и три рубина, сто и пет сапфира и двадесет и пет големи барокови перли. Донесено във фамилията Пьоленберг като част от зестрата на Адела де Медичи. Сега се намира в замъка Вюрцен, Райнланд, владение на принц Фон Хесел.
Пола седеше и го гледаше.
Много добре. Солницата на Пьоленберг наистина съществуваше. Следователно тази част от разказа беше вярна, но съкровището принадлежеше на някакъв принц, не на баща й. Тогава обърна предните страници на книгата — беше издадена преди войната. Сигурно Блек е видял илюстрацията в някой музей или списание и е съчинил цялата налудничава история. Разбира се, творбата е все още в ръцете на баварския принц Фон Хесел. Това име й беше някак познато. Всъщност тя се нуждаеше от книга за Челини, отпечатана в днешни дни, а не като тази отпреди четиридесет години. Книга, която да идентифицира Солницата и да определя точно сегашното й местонахождение. Пола постави тома на място и започна да търси из полиците. Веднага след това се упрекна, че става смешна — постъпваше така, сякаш би могла да има някаква истина в измислиците на стареца. Погледна часовника, установи, че вече е доста късно и е време да тръгва. Към края на полицата обаче откри един том от днешни дни — „Великите съкровища на изкуството в Европа“. Взе го и чрез индекса намери Пьоленберг на страница 187. Тук също бе отпечатана цветна илюстрация, блестяща от светлина и нюанси. Фигури на нимфи и кентаври се преплитаха около басейн, издълбан в скала от злато, така че да може лесно да се гребе сол от него. Масивна колекция от скъпоценни камъни блестеше в основата му и по листата на огромно дърво, надвесено над басейна. Фигурите бяха така красиво моделирани, че човек очакваше всеки момент да се затичат. Под снимката се излагаше историята на произведението, но в по-общи детайли. Солницата преминала във владение на Фон Хеселови чрез брачна връзка с един от последните останали живи от старата фамилия Пьоленберг през 1693 г. Последното изречение замая Пола, когато го прочете: „За голямо съжаление, съкровището на Пьоленберг се оказа сред богатствата, плячкосани от нацистите по време на последната световна война, и неговото местонахождение оттогава е неизвестно.“
Тя затвори книгата и я постави обратно на полицата. Беше така тежка, че ръката я заболя. Този лунатик трябва да е прочел и това. Тя се насочи към изхода, а чиновникът запита:
— Намерихте ли нещо, госпожице?
— Да, благодаря ви.
Навън беше слънчево и топло. Насочи се зад ъгъла оттатък „Бедфорд Скуеър“, където стоеше паркирана колата й. Всичко беше лъжа, а този човек ненормален. По време на разговора той изглеждаше понякога съвсем луд. Тогава защо името Пьоленберг смути така силно майка й? Досега тя избягваше да си зададе този въпрос, защото връзката между него и разказа на Блек бе явна. На майка й това име беше известно, и то не така между другото като на национален културен паметник.
Плячкосано от нацистите по време на войната. Подарено, бяха думите на зловещото малко човече, и то с ударение върху „подарено“. Дадено в знак на благодарност. Ако искате да го имате, идете до Париж и попитайте за някоя си леля Амброзин и нейния племенник Жако, юни 1944.
Както бе сторил баща й? Наистина ли е притежавал съкровището и го е скрил? Ще има ли някаква полза да пита майка си, да опита да я притисне и да постави на открито разискване забранената тема? Пола включи двигателя и се вля в уличното движение. Да допуснем, че всичко е истина — само за миг да приемем, че този странен посетител каза простата истина, че баща й все пак е жив и че е укрил тази безценна творба на изкуството… Отначало това изглеждаше глупост — фантазиране е по-точната дума, — но сега се разкри достатъчно истина, за да се приеме като достоверна и останалата част от историята. Тя дори не знаеше къде може да намери Блек, а майка й не би се притекла на помощ. Защо тя я увещаваше, че ще е най-добре да остави миналото на мира? Пола бе настоявала по този въпрос през неделната почивка и отговорът беше: защото няма какво да спечелиш от миналото. Сега тя осъзна, че този отговор бе не само банален, но и чиста лъжа. Ако нямаше какво да спечели, по всяка вероятност имаше нещо да се изгуби. Загуба за бригадния генерал и жена му и за техния уютен живот, от който тя винаги е била изключвана. Ако допуснеше само, че най-значителното в историята на Блек не беше илюзия, както тя мислеше, а чист факт — че баща й не беше убит, а само изчезнал, — то майка й е лъгала и живееше в бигамия… Нищо чудно тогава в желанието й тази тема да не се разисква и да се пази пълно мълчание за миналото. Сега вече доста неща започваха да добиват друг смисъл. Ами ако Блек казваше истината? Каква глупачка бе тя, задето го изгони. Колко прибързано и арогантно го нарече лъжец и психично болен и го остави да си замине, ей така, без нищо, с единствено обещание да я потърси още веднъж, преди да е напуснал страната.