Последният мохикан

— Стига толкова! — каза бащата, като погледна към залязващото слънце. — Ще ги изпъдим от храстите като елени. Ястребово око, нека тази вечер се нахраним, а утре да покажем на макасците, че сме мъже.

— Готов съм да направя както едното, така и другото, но за да се сражаваме с ирокезите, необходимо е да намерим онези, които ни дебнат, а за да се нахраним, необходимо е да намерим дивеч. Ето… спомени дявола, и той — насреща ти! Между храстите надолу по склона забелязвам да се движат най-големите еленови рога, които съм виждал този сезон! А сега, Ункас — продължи той почти шепнешком, като се смееше някак си сподавено, подобно на човек, който е свикнал да бъде предпазлив, — три торби барут залагам срещу лакът гердан от черупки, че ще успея да го ударя между очите, и то по-близо до дясното, отколкото до лявото.

— Това е невъзможно! — каза младият индианец, като скочи на крака с младежки порив. — Виждат се само върховете на рогата му!

— Млад е още — каза белият човек, като поклащаше глава, говорейки на бащата. — Мисли, че ловецът, като вижда част от животното, не може да познае къде е останалата му част.

Той вдигна пушката си и тъкмо щеше да покаже изкуството, с което така много се гордееше, когато червенокожият воин удари с ръка оръжието му и каза:

— Ястребово око! Искаш ли да се сражаваш с макасците?

— Тези индианци познават какво има в горите сякаш по някакъв инстинкт! — каза разузнавачът, после свали пушката си и се извърна настрани като човек, който е убеден, че е сбъркал. — Трябва да предоставя елена на твоята стрела, Ункас, иначе можем да го убием, за да го ядат онези крадци, ирокезите.

В момента, когато с едно изразително движение на ръката си бащата потвърди това предложение, Ункас се хвърли на земята и се приближи предпазливо към животното. Когато стигна на няколко ярда31 от храстите, където се криеше еленът, той с най-голямо внимание сложи стрелата на лъка си. Рогата се раздвижиха, сякаш животното беше подушило неприятели. След миг тетивата звънна и нещо бяло се стрелна към храсталака. Раненият елен изскочи от храстите и се втурна към скрития си враг.

Като се пазеше от рогата на ожесточеното животно, Ункас се хвърли към него и преряза с нож гърлото му. Еленът скочи към брега на реката, падна в нея и кръвта му обагри водите й.

— Уби го с индианска ловкост — каза разузнавачът, като се засмя безгласно, но с голямо задоволство. — Да ти е драго да го гледаш, при все че със стрела се мери само отблизо и е необходим нож, за да се довърши работата!

— Хъх! — възкликна другарят му и се извърна бързо като хрътка, подушила дивеч.

— Я гледай, цяло стадо! — възкликна разузнавачът, чиито очи засвяткаха от ловджийско нетърпение. — Ако се приближат на изстрел разстояние, ще сваля един, па ако ще и шестте племена да дебнат наоколо и да чуят гърмежа! Какво чуваш, Чингачгук? За моя слух гората е безмълвна.