Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Къде са?
— В „Шарената гуга“. Затънтена кръчма извън стените на града, вдясно от търговския път.
— Колко са?
— Не знам, успях да видя петима-шестима, но може да са повече. Опитах се да сваля качулката на единия, но не успях.
— Добре, това е за теб — жрецът подаде няколко златни монети на Кетор. — Сега си върви.
Останал сам, жрецът стана, взе няколко изсъхнали листа от една полица на стената, постави ги на метален поднос пред възглавниците и ги запали. Когато стаята се изпълни със странна, натрапчива миризма, Батбал отново седна върху възглавниците, отпи голяма глътка от чаша, поставена до коленете му, и затвори очи. След няколко секунди устните му зашепнаха на савхи — древния език. Изведнъж спря да шепне и очите му се отвориха с невиждащ поглед. Каналът на душата му се отвори и той се свърза с върховния жрец. Мислите му се понесоха по отворения канал.
На Деница й се струваше, че това, което се случва, е сън. В главата й се бореха различни мисли. Ако някой й беше казал същата сутрин, преди да излезе на разходка, че ще присъства вечерта на боломитска сбирка, никога нямаше да повярва. Но точно това ставаше в момента. Сърцето й още туптеше силно от напрежението, което изпита при проверката на сангасите на излизане от двореца. Нямаше основание да се страхува, защото най-малко нея биха заподозрели, че прикрива един боломит. Щом Деница беше с личната си охрана от „глигани“, никой нямаше желанието да я спира или разпитва. Положението й на омъжена жена също помогна. Нямаше да й се удаде да излезе от двореца само с двама от „глиганите“, ако все още беше девойка. И все пак съзнанието, че върши нещо нередно, покачваше високо адреналина й. Всичко мина повече от добре. Никой не се усъмни в Кюригин и те лесно преминаха и през външната стена на двореца.
Сега се намираха в тясна, схлупена стаичка в долнопробна кръчма, отдалечена на поне три километра от външната стена, на безлюден, черен път в гората. Вътре се бяха побрали общо осем души, заедно с нея и Кюригин. Между ловеца на сиви и шестимата боломити се размениха поздрави, но никой не спомена нищо за присъствието й между тях. Само я разглеждаха с любопитство и интерес. Личеше си, че нямат представа коя всъщност е тя. След известно време Деница осъзна, че всички очакват нещо да се случи, тъй като разменяха шепнешком по някоя дума и гледаха напрегнато към вратата. Тя се наведе към Кюригин и го попита тихо:
— Какво чакаме?
— Трябва да дойде ръководителят. Той ни извика на тази сбирка. Сигурно има нещо важно, което трябва да се обсъди.
Деница бе обзета от безпокойство. Някакво предчувствие я караше да се чувства притеснена.
— А не се ли страхуваш, че ме доведе тук? — попита тя след малко. — Ами ако ви издам?
— Поемам риска — спокойно й отговори Кюригин. — Мисля, че стигнахте много далеч и вече няма връщане. Ако разкажете за това, което се случи днес, ще си причините прекалено много неприятности. Не вярвам да го направите.
Деница се замисли. Той, разбира се, беше прав. Но с какво боломитите биха й помогнали? Най-вероятно с нищо, но поне ще избяга от скуката в очакване накрая да я разкрият и убият. Тъжна усмивка премина по лицето й. Усети как се прокрадват обидата и горчивината в душата й. Защо не можеше да е доволна от това, което имаше?
В стаята влезе висок, почти мършав човек с остри черти и с много тъмни, проницателни очи. Косата му бе черна и дълга до раменете. Личността му носеше особено излъчване, което сякаш изпълни стаята. Излъчваше студенина, надменност и критичност, от които побиваха тръпки на страх. Сякаш ледена струя обля Деница, когато го погледна. Отвсякъде се чуха поздрави и тя с право заключи, че това е този, когото очакваха всички.
— Името му е Салистар — наведе се към нея Кюригин. — Той е основателят на боломитите.
Когато Салистар забеляза Деница, едната му вежда се устреми нагоре от учудване. Явно бе изненадан, както и всички присъстващи, от непозната жена сред тях. С изключение обаче на този поглед той вече с нищо не показа, че отдава по-специално внимание на присъствието й.
Скоро в помещението отново настъпи тишина. Всички очакваха Салистар да заговори.
Той се изправи и заприказва тихо, но ясно и отчетливо:
— Благодаря на всички, които са тук тази вечер. — Погледът му зашари по лицата, обърнати към него. — Повиках ви, защото предстоят събития, които няма как да не ни засегнат. Не само нас като организация, но и цялата страна. — Салистар направи кратка пауза и продължи: — Едно от тях е предстоящата война с Уголия, както навярно сте се досетили.