Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Щом тя излезе през вратата, сивите една след друга започнаха да се издигат и клетката заблестя в ярка светлина. Първото стадо на Асура, родено през месец Шехлем, бе разтревожено. Те вече не се въргаляха безпомощно по пода, а се понесоха безредно във въздуха, сякаш ужасени от нещо. Асура-майката ги зовеше. Съскащият й нисък глас отекваше в главите им и те започнаха да се блъскат в решетките, в желанието си да се измъкнат. Металът се забиваше дълбоко в плътта им и по светлата кожа се затъркаляха тъмножълти струйки кръв. Една сива успя да разкъса тънката мрежа там, където бе захваната за рамката на клетката, и се измъкна с болезнен писък навън. Останалите същества я последваха. Издигнаха се плавно до отворения прозорец и попаднали навън, се понесоха с необичайна за тях скорост. Преминаха над вътрешната стена и над улиците на външния град, където предизвикаха интереса на деца и възрастни. Хората спираха и вдигаха очи нагоре към пъстрия облак, усмихваха се на красивите същества. Но те, устремени напред, не виждаха, а и не се интересуваха от ури-сантропи. Зовът на Асура отекваше в съзнанието им, тя ги очакваше да се завърнат.
Докато се разхождаше из пустите алеи на градината, Деница отпъди мисълта за сивата и се замисли за собственото си положение. Лъжата с главоболието не може да продължава вечно. Защо всичко е толкова сложно? Защо не може да се радва свободно на любовта си към Янкул, която изпитваше с цялото си същество? Въпреки че знаеше добре отговора, тя страдаше. Вътрешно в себе си дъщерята на Иртхитюин от кастата стети-сантропи бе съгласна и признаваше законите, които правеха връзката й с Янкул невъзможна. Но бунтарският й независим дух и любовта й я разкъсваха на две. Деница не беше съвсем наясно с исканията на боломитите, но знаеше че са врагове на легендата за Живото Дърво и на жреците. Тя самата нито беше враг на жреците и тяхното Дърво на живота, нито вярваше истински на приказката, че под клоните му се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Според нея никой не вярваше на тази легенда, дори и самите жреци. Просто всички бяха свикнали с нея, с вярата и морала на Биляра. На нея й се струваше странно, че тези хора — боломитите, се занимават с нещо толкова незначително като легендата за Дървото. Може би други мотиви ги движеха, за да воюват така подмолно и упорито вече години наред срещу кастата на жреците.
Вървейки, Деница не беше усетила, че се е върнала отново до входа на двореца. Тя се огледа. Слънцето светеше високо в небето. Бе време да се прибира, но изтръпна при спомена за клетката със сивите. Замисли се дали да не се прибере от друг вход, но накрая преодоля ужаса си и реши да мине оттам бързо, без да поглежда към тях.
За нейна изненада обаче, когато влезе, видя смущаваща гледка. Около празната вече клетка се бяха събрали десетина сангаси, задно с владетеля Иртхитюин, двама от „глиганите“ и жрецът Батбал. Разговаряха тихо, а когато Деница влезе, млъкнаха и впериха очи в нея. Сърцето й заби учестено, но тя бързо се съвзе. Нямаше как да знаят за случилото се преди малко с Кюригин. През главата й мина мисълта, че може да са заловили ловеца, макар от него да нямаше и следа. Иртхитюин се приближи, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите: