Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Ти си излизала? — попита я учудено той.
Деница си отдъхна истински. Щом я питаше по този начин, значи наистина нищо не знае. Тя кимна с глава.
— Значи вече си по-добре. Какво ти беше?
— О-о-о, нищо особено, може би преумората — провлечено отговори Деница и се обърна с любопитство назад.
— Откъде се прибираш? Защо от този вход? — попита бързо Иртхитюин. Вече бяха стигнали до площадката на стълбите, откъдето започваше коридорът, и спряха.
— Разхождах се в градината. Уморих се и реших да не се връщам, а да се прибера направо оттук — Деница бързо изстреля тази лъжа, почти без да се замисли.
— Сама?
— Нищо ми няма. Исках да съм сама.
— Да си видяла нещо необичайно, докато се разхождаше? — кан-предводителят я погледна изпитателно.
Несъмнено ставаше въпрос за Кюригин, за какво друго необичайно нещо би могъл да пита. Деница се загледа за секунда някъде зад гърба на Иртхитюин, сякаш за да си спомни, и попита:
— Не, какво например? Защо сте се събрали там? Какво се е случило?
Иртхитюин я изгледа продължително и отвърна спокойно, почти нежно:
— Качи се в стаята си, Деница. Не е нещо важно.
Деница знаеше от опит, че няма смисъл да се противи на кан-предводителя, но докато се прибираше към стаите си, в главата й се въртеше една мисъл, която не й даваше покой — защо сивите ги нямаше в клетката толкова скоро след завръщането й? Какво ли бяха направили с тях и какво въобще се случваше тук?
Деница нетърпеливо крачеше от стая в стая, обзета от безпокойство, докато накрая не издържа и изпрати ка-придружителката да разбере дали опасенията й са верни и Кюригин е заловен.
Кан-предводителят Иртхитюин се присъедини отново към жреца и сангасите, когато Деница се скри от погледа му.
Батбал угрижено поклати глава:
— Засега удряме на камък, но той няма къде да избяга. Рано или късно ще му се наложи да напусне двореца. Не може да се крие вечно тук.
— Аз ви давам разрешение да претърсите основно двореца, ако това ще помогне да го намерите — каза Иртхитюин, споходен от неприятното чувство, че ако жрецът приеме предложението му, в двореца ще настанат хаос и суетня, каквито кан-предводителят не понасяше.
Жрецът го погледна изпитателно с присвити очи, сякаш четеше мислите му:
— Не искам да създавам проблеми само заради един човек Както казах, този боломит не може да се крие вечно. Щом направи опит да напусне двореца, ще го заловим. Сангасите ще стоят на всеки изход и ще пазят.
Кан-предводителят кимна с глава и пое ръката на Батбал в двете си ръце.
— Тръгвам, учителю. Имам работа, но изцяло давам подкрепата си за залавянето на предателя. Ако знаех каква змия е този човек, нямаше да остане жив, за да ни разиграва така. Имаш ли нужда от нещо, само кажи.
Батбал се усмихна благо на кан-предводителя и каза единствено:
— Вървете.
Иртхитюин тръгна по стълбите, последван от личната си охрана „глигани“.
Жрецът, наречен Азвигортула, бавно изкачваше широките стъпала към южната кула на манастира Карпонили. Пестеше силите си. На неговите години бе цяло чудо, че още ги има. Когато стигна до статуята, се озърна предпазливо и натисна скрития механизъм в основата на тила й. Тя бавно започна да се отмества. По стълбището отекна шумът от съприкосновението на механизми и камък. Жрецът не изчака да се отмести докрай и с бързо движение се шмугна в отворилата се пролука. Слънчевите лъчи заиграха по лицето му, а чуруликането на птичките го накара да се усмихне. Обичаше да идва тук. Намираше се в необятна на шир и височина кръгла зала, облицована в бял камък. Навред имаше изящни бели пейки край причудливи фонтани, водоскоци и водни каскади всред изумрудена трева, бухнали храсти и цветя, пъстреещи на групи. А в средата се извисяваше огромното Живо Дърво. Гигантско и величествено, то бе разперило могъщите си клони над цялата зимна градина. Короната му бе обсипана с широки тъмнозелени лъскави листа, а в основата му стоеше бял камък, висок половин метър, с неправилни ръбове, върху който, издълбан с длето, се четеше надписът:
Под цветовете на свещеното дърво, усетихме дъха на живота.
Песен пее вятърът в листата му и утеха е силата му за нас.
Дърво, наречено Живот, преклонението ни пред тебе ще пребъде.