Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Високият таван на залата бе направен от десетки огромни стъклени капандури. Множеството отворени прозорци, през които нахлуваха светлината и вятърът, хвърчащите навсякъде и чуруликащи птички създаваха усещането, че човек е попаднал навън. Един градинар, от десетимата, които се грижеха за градината, беше в помещението и щом видя жреца, му помаха:
— Готово е. Сега ще го донеса — провикна се той и бързо тръгна към една от нишите в стената.
Азвигортула седна на една пейка и зачака. Не след дълго градинарят се появи и с енергични стъпки се отправи към жреца.
— Прясно наточен — с усмивка обясни той, докато подаваше на жреца доста голям, продълговат запушен съд.
По усилието, с което жрецът пое в ръцете си съда, пролича, че е пълен и доста тежък.
— Благодаря — тихо каза той и се изправи на крака. — Тук всичко наред ли е?
Градинарят кимна с глава:
— Всичко е наред. Да помогна ли? — попита загрижено, като видя, че старият човек полага усилия да носи съда.
— Не, ще се справя — отвърна жрецът и се отправи към изхода.
Въпреки че беше вече натоварен, пътят надолу по стълбите беше по-лесен от този нагоре.
Деница бе готова да потегли всеки момент. Благодарение на придружителката си знаеше, че Кюригин не е заловен от сангасите. Нощта бе настъпила. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мракът, обгърнал всичко наоколо, бе разкъсван единствено от мекия блясък на кълбетата. Време е, помисли си тя, и тръгна към преддверието, където я очакваха двама мъже от личната й охрана. Тя повика само единия от тях. Другият мълчаливо остана на мястото си. „Глиганите“ изпълняваха безропотно дълга си дори когато нарежданията на господарите им бяха странни и необясними. Те бяха най-дискретните и верни пазачи, които един стети-сантропи би пожелал, защото ги чакаше смърт при предателство. За сметка на това те, „глиганите“, се ползваха с привилегията да се отнасят пренебрежително към всеки, който не принадлежеше към самите тях или към кастата на управляващите. Обичаят повеляваше всеки член от семейството на Иртхитюин да се движи с най-малко двама „глигани“. И въпреки че Деница постъпи странно, като тръгна само с единия от охранителите си, те приеха това безпрекословно.
Двамата стигнаха необезпокоявани до мокрото помещение. Деница нареди на охраната да остане пред вратата. Кюригин я очакваше, както се бяха разбрали — облечен в униформата на „глиганите“. Бе по-висок от повечето „глигани“, но физиката му по нищо не отстъпваше от тяхната. Тя го огледа доволно.
— Отлично. Можем да заблудим охраната, но трябва да изиграеш и ролята си също така добре, както ти стои това облекло.
Тя му обясни подробно как да се държи и какво да говори, ако се наложи. Кюригин я слушаше внимателно. Когато приключи с напътствията, Деница пое дълбоко въздух, издиша и го погледна в очите:
— Готов ли си?
Той кимна в съгласие.
— Да вървим тогава — тя решително отвори вратата и тръгна по коридора.
Кюригин застана рамо до рамо с пазача на Деница. Бе виждал не един път как „глиганите“ крачат зад своите господари по коридорите на двореца. Двамата мъже се огледаха един друг преценяващо и безмълвно я последваха.
Тогава жрицата изчезна заедно с огледалото и пред него се появи майка му, императрицата, облечена в скъпи и блестящи одежди. Тя протегна ръка и я постави на рамото му. И го изпълни универсалната любов, ненарушима от никакви амбиции, желания или условия. Само чиста любов, чийто обект бе той. Но изведнъж императрицата отдръпна ръката си и той чу мислите и: „Това е любовта, към която винаги ще се стремиш. Първо, ще я изискваш от мен; по-късно — от хората, които ще срещнеш; от бога, в който ще вярваш. Но този е пътят на страданието и илюзията. Търси любовта единствено в себе си. Всичко останало е само нейно бледо отражение.“ Отдръпнала ръката си, тя го лиши от любовта си и той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред това, което му предстоеше, каквото и да бе то.
IV глава
Салистар
Тъмното помещение се огласяше от пиянски песни и псувни. Слабите отблясъци на единственото бяло кълбо осветяваха само три от дървените маси в кръчмата. Дори вечната светлина, проникваща през прозорците, не успяваше да разреди напълно мрака. На две от осветените маси се бяха разположили осмина мъже, които често-често разливаха течността от каните по чашите си. От време на време подвикваха по задрямалия на бара кръчмар за още вино и отново потъваха в несвързаните си разговори. Полунощ отминаваше, когато вратата се отвори и заедно със свежия въздух в помещението влезе загърната в черен плащ фигура. Огледа обстановката и бавно затвори вратата. Пияните мъже се втренчиха в новодошлия, замълчаха, докато го огледат добре, и отново насочиха вниманието си към чашите. Той от своя страна не им обърна внимание и се запъти към кръчмаря.