Дневникът на Бриджет Джоунс
- Автор: Филдинг Хелен
- Серия: Бриджет Джоунс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на Бриджет Джоунс». Краткое содержание книги:
Майка ми се е превърнала в неузнаваема стихия. Нахълта в апартамента ми тази сутрин, докато седях по халат, лакирах си намусено ноктите на краката и гледах телевизия.
— Миличка, може ли да оставя това тук за няколко часа? — изписука тя, нахвърля по пода цяла камара огромни найлонови торби с покупки и се насочи към спалнята ми.
След няколко минути в пристъп на любопитство се потътрих подире й да видя какви ги върши. Седеше пред оглеждалото в скъп сутиено-комбинезон в цвят на кафе и си потъмняваше миглите с широко отворена уста (необходимостта да си отваряш устата по време на почернянето на миглите е една от големите и необяснени тайни на природата).
— Няма ли да се облечеш, мила?
Изглеждаше страхотно: порцеланова кожа, лъскава коса. Зърнах се в огледалото. Май наистина трябваше да си сваля снощи грима, преди да си легна. Отляво косата ми се беше слепила за главата, отдясно стърчеше като рога и копита. Имам чувството, че космите по главата ми си имат свой собствен живот. През деня се държат напълно благоприлично, а после само чакат да заспя, за да започнат да тичат и скачат като палави деца и да питат: „Какво още да направим?“
— Знаеш ли — продължи мама, докато парфюмираше с „Живанши II“ цепката между гърдите си, — през всички тези години баща ти ми наду главата, че плащал сметки и данъци, сякаш това оправдава трийсетгодишно немиене на съдове. Та понеже закъснявахме с данъците, аз си рекох: мамка му — сама ще се оправя. Естествено, нищо не можах да проумея, затова се обадих в данъчното. Инспекторът се държа ужасно покровителствено: „Просто не разбирам, госпожо Джоунс, какво толкоз му е сложното.“ А аз го питам: „А вие можете ли да сготвите суфле?“ Той разбра какво се опитвам да му кажа, обясни ми всичко като хората и за петнайсет минути данъците бяха готови. Днес ще ме води на обяд. Данъчен инспектор! Представяш ли си?
— Какво? — заекнах аз и се улових безпомощно за рамката на вратата. — Ами Хулио?
— Фактът, че сме приятели с Хулио, не означава, че не мога да имам други приятели — нежно изчурулика тя, докато си обличаше жълт костюм. — Харесва ли ти? Трябва да бързам. Срещата ни е в ресторанта на „Дебнъмс“ [Голям магазин в Лондон, предимно за женско облекло. — Б. пр.] в един и половина.
След като тя си тръгна, аз хапнах мюсли направо от пакета с лъжица и допих остатъка от вино в хладилника.
Знам къде се крие тайната й: тя е открила властта. Има власт над татко — той си я иска обратно. Има власт над Хулио, над данъчния — като всеки усеща властта й и иска да получи част от нея, което прави майка ми още по-неустоима. Значи трябва да намеря някого или нещо, над което да имам власт, и тогава... О, Боже, та аз нямам власт дори над собствената си коса.
Толкова съм потисната. Макар че Даниел се държеше приятелски през цялата седмица, разговаряше охотно и дори флиртуваше с мен, той с нищо не ми даде да разбера какво става между нас, сякаш е напълно естествено да преспиш с някого от колегите си и все едно че нищо. Работата, по-рано само досадна скука, се превърна в болезнено мъчение. Травматизирам се всеки път, когато той изчезне за обяд или си облече палтото, за да си тръгне в края на деня: къде? с кого? коя?
Пърпетуа някак си съумя да ми стовари цялата си работа и прекарва целия ден на телефона с Арабела или Пиги в обсъждане на половинмилион паундовия апартамент във Фулъм, който си купуват с Хюго. „Да. Не. Да. Не, напълно съм съгласна с теб. Въпросът обаче е дали искаме да доплатим още трийсет хиляди за четвърта спалня.“
В четири и петнайсет в петък Шарън ми се обади в службата.
— Идваш ли утре с нас с Джуд?
— Ъъъ — паникьосах се аз, като си мислех: „Няма начин Даниел да не поиска да се видим през уикенда, преди да си тръгне.“
— Обади ми се, ако не те покани — сухо изрече Шарън след кратка пауза.
В шест без петнайсет видях Даниел, облечен с палтото, да излиза от вратата. Травматизираната ми физиономия трябва да е засрамила дори него, защото се усмихна неловко, кимна към екрана на монитора и се стрелна навън.
И действително, на екрана светкаше ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ, така че натиснах да го прочета. То гласеше:
СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС
ПРИЯТЕН УИКЕНД. ЧАО-МЯО.
КЛИЙВ
Скапана напълно, аз вдигнах слушалката и се обадих на Шарън.
— В колко ни е срещата утре? — изломотих гузно.
— В осем и половина. В „Кафе Руж“. Не се тревожи, аз те обичам. Кажи му да се пази от мен. Емоционален ебател.
2 ч. през нощта. Пркаръхми адски гот с шаръни джуд. Ич ми ни пукъ з Данеил тъпо копие. Много ми съ драйфъ обач. Олеле
5 март, неделя
8 ч., сутринта. Ъх. Защо не съм мъртва! Капка алкохол няма да сложа в уста, докато съм жива.