Дневникът на Бриджет Джоунс

— Бриджет — рече той с подла усмивчица, докато аз неволно си придърпвах надолу полата, — имаш вид, сякаш са те спипали да вършиш свободна търговия.

На излизане от сградата Даниел ме настигна и ме покани да вечеряме утре. Урааа!

Полунощ. Ху. Останах без капчица сила. Нали не е нормално да се готвиш за среща като за събеседване за работа? Подозирам, че невероятно начетеният ум на Даниел може да се окаже досаден, ако нещата се задълбочат. Може би трябваше да залитна по някой по-млад и глупав, който да ми готви, да ми пере дрехите и да се съгласява с всичко, което му кажа. Откакто съм се прибрала от работа, за една бройка да получа дискова херния, докато пъшках по време на напрегнатия час по аеробика, драх голото си тяло седем минути с твърда четка, чистих апартамента, зареждах хладилника, скубах си веждите, преглеждах вестниците и „Най-нови сексуални техники“, пусках пералнята и сама си обезкосмявах краката, тъй като беше прекалено късно да искам час в козметичен салон. Завърших деня, коленичила върху пешкир, докато се опитвах да сваля восъчна лентичка, плътно залепена за задната част на прасеца ми, и в същото време гледах новините, опитвайки се да си изработя интересни мнения относно текущите събития. Кръстът ме боли, главата ми пулсира, краката ми са алени и целите в бабуни восък.

Умните хора биха казали, че Даниел трябва да ме харесва такава, каквато съм, но аз съм дете на „Космополитан“-ската култура [Списание за мода и красота, предназначено за млади момичета. — Б. пр.], травматизирано от супермодели, прекалено много тестове („Харесва ли ме днешният мъж?“) и знам много добре, че нито личността ми, нито тялото ми са на нивото на тази култура, ако бъдат оставени сами на себе си. Но не издържам на напрежението. Ще анулирам срещата и ще прекарам вечерта в ядене на понички по анцуг, изплескан с яйце.