Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
— Транспортът от хотела до срещата ще бъде осигурен — продължи гласът.
Трябваше да ме вземат по обяд. Очевидно това означаваше, че ме очаква тържествен обяд-награда. Чудех се какво ли меню ще сервират.
Е, Ооота наистина се появи точно в дванайсет часа, но на въпроса каква храна ще сервират аборигените, още нямаше отговор.
БАНКЕТЪТ
Невероятното целебно мазило, направено, като се загряват листа и се събират маслените капки, действаше — краката ми най-после получиха облекчение, достатъчно да ми даде кураж да си помисля отново да стана. От дясната ми страна имаше няколко жени, които, изглежда, имаха нещо колективно наум. Те събираха широки листа и докато една бъркаше из храсти и повалени дървета с дълга и остра пръчка, друга слагаше нещо в шепа и го поставяше върху листо. След това отгоре с второ листо затискаше съдържанието и го подвиваше, а пакетчето се връчваше на някой бегач, който на свой ред го отнасяше при огъня и го заравяше във въглените. Обзе ме любопитство. Това беше първото ни общо хранене, менюто, за което си бях блъскала главата в продължение на седмици. Аз се примъкнах, куцукайки, за да надзърна по-отблизо, и не повярвах на очите си. В шепата й лежеше огромен бял гърчещ се червей.
Отново дълбоко въздъхнах. Вече му бях изпуснала края колко пъти през този ден се бях почувствала като ударена с мокър парцал. Едно беше сигурно: никога нямаше да изгладнея дотам, че да ям червеи! В този момент обаче аз вече учех урок: никога не казвай „никога“. И до ден днешен това е дума, която се опитвам да елиминирам от моя речник. Научих, че съществуват неща, които предпочитам, и други, които избягвам, но думата н и к о г а не оставя вратичка за непознати ситуации, пък и н и к о г а представлява много, много дълъг период.
Вечерите с племенните хора ми доставяха истинска радост. Те възпроизвеждаха случки, пееха, танцуваха, играеха на различни игри и водеха задушевни разговори. Това бе истинското време да споделиш нещо. Очакването храната да бъде приготвена бе съпроводено с множество действия. Правеха си дълги масажи или си разтриваха един на друг раменете, гърбовете, дори скалповете. Правеха си манипулации на вратовете и гръбнаците. По-късно по време на пътуването ние си обменихме техники — аз ги научих на американския начин за наместване на гръбнак и други стави, те ме научиха на техния.
През онзи първи ден не видях да се разопаковат никакви чаши, чинии или купи. Бях се досетила правилно. Тази неофициална атмосфера — да си ядем храната в стил пикник — щеше да ни съпътства постоянно. Скоро тавите, направени от подгънати листа, бяха махнати от огъня. Моята ми бе връчена с грижовност, достойна за милосърдна сестра на специално дежурство. Наблюдавах как всеки отваря листата и яде съдържанието с пръсти. Банкетът се побираше в ръката ми и беше топъл, не усетих движение, така че се престраших да надникна. Червеят беше изчезнал или поне не приличаше повече на червей. Сега той представляваше кафяво трошливо нещо, напомнящо печени фъстъци или свински изрезки. Помислих си: „Струва ми се, че мога да се справя с това.“ И го направих. Имаше чудесен вкус! Тогава не знаех, че готвенето, обработването на храната до неузнаваемост беше осъществено заради мене и изобщо не беше практика.
Тази нощ ми бе обяснено, че за моята работа с живеещите в града аборигени е било докладвало. Въпреки че тези млади аборигени не бяха стопроцентови коренни жители, нито принадлежаха към това племе, заниманията ми са били проява на човек, който е бил истински загрижен. Поканата е дошла, защото им се сторило, че викам за помощ. Установили са, че имам най-безкористни намерения. Проблемът, както те го видели, бил, че аз нямам понятие от културата на аборигените и със сигурност от кода на това племе. Ритуалите, изпълнени в ранната част на деня, били изпитания. Аз бях провъзгласена за приемлива и достойна да изуча познанието за истинското отношение на човешките създания към света, в който живеем, към отвъдния свят, към измеренията, от които пристигаме, и към измеренията, където ние ще се завърнем. Щях да се проникна и от разбиране за моето собствено съществувание.
Докато седях и краката ми се съвземаха, намазани с драгоценните растителни масла Ооота обясни какво върховно начинание е за тези пустинни номади да вървят редом с мене. Беше ми позволено да споделя техния живот. Никога по-рано те не бяха общували с бял човек, дори през ум не им беше минавало да установяват каквито и да е взаимоотношения. Всъщност точно обратното — през цялото време го бяха избягвали. Според тях всички останали племена в Австралия се бяха подчинили на управлението на бялото правителство. Те бяха останали последните вироглавци. Обикновено пътуваха малки семейства от по шест-десет човека, но сега се бяха събрали специално за случая.