Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Никола подаде на кочияша сигнал да ги чака и Крак слезе от капрата, за да ги придружи. Беше малко след изгрев и редките минувачи бързаха в своите посоки добре навлечени в мразовитата утрин. Останките от каменни сергии по тротоарите разкриваха, че някога тук е имало голям пазар, но околността отдавна беше завладяна от кабарета, кафенета, лабиринти от тесни улички и разпадащи се постройки. Някои от тях представляваха старинни сгради с видима, но западнала импозантност, солидно построени, с нащърбени и потъмнели от времето статуи по фронтоните. Други представляваха мърляви произведения на строителството от евтини тухли, килнати на една страна като че ли имаха намерение да се срутят всеки момент. Всички бяха почернели от сажди и дим. Когато слънцето се издигнеше достатъчно, улиците щяха да гъмжат не само от бабичките, които се спускаха като ястреби върху всичко безстопанствено, от треволяци до шапки, но и от просяците, музикантите, откачалките, магьосниците-бедняци, вещиците, уличните артисти и циганите, с които беше известен кварталът.
Крак измина известно разстояние по мръсната уличка и отвори една врата. Никола и Мадлин го последваха по-бавно, като гледаха да не стъпват в мръсотията. Никой не охраняваше входа на жилището; столът в миниатюрната кабина, където нормално трябваше да седи портиерът, беше празен, макар боклукът наоколо, състоящ се основно от обелени ябълкови кори и намачкани вестници, да сочеше, че липсата е само временна. Тесните и мръсни стълби се осветяваха единствено от трудно проникващата дневна светлина, видима като неясен кръг доста етажи по-нагоре.
Мадлин направи кисела физиономия.
— Бедният Арисилд. Но предполагам, че през повечето време просто не забелязва.
Никола се въздържа от коментар. Сигурно беше права и причината за това състояние на нещата го безпокоеше натрапчиво от доста време. Арисилд Дамал несъмнено бе един от най-могъщите наемни магьосници в Ил-Риен и освен това се отличаваше с чести сривове в паметта относно онова, за което е бил нает, така че, когато го залавяха и разпитваха, показанията му се оказваха съвсем безполезни. Крак тръгна пръв, за да провери пътя и всички поеха нагоре по стълбището.
Стигнаха до тясната площадка на последния етаж и Крак почука на вратата на мансардата. Фактът, че до горе се стигаше толкова лесно, беше добър признак и означаваше, че Арисилд приема посетители. Когато беше неразположен, достъпът до последния етаж ставаше далеч по-трудоемък.
Отвътре се дочу нещо като разместване на мебели, след което възрастния парсийски прислужник на магьосника отвори вратата. Беше облечен в износената си племенна носия и физиономията му имаше определено злобно изражение. Щом позна Крак, лицето му се отпусна и им махна да влизат. Крак отстъпи встрани, защото щеше да ги изчака на стълбищната площадка; той имаше доверие на Арисилд, както му имаше доверие и Никола, но след изминалата нощ допълнителната предпазливост не беше излишна.
Минаха през отрупания с боклуци тесен и нисък коридор и влязоха в една продълговата стая. Стената отсреща се състоеше изцяло от прозорци, някои с кадифени завеси, осеяни с кръпки, а други гледащи право към мрачното небе. На пожълтелия таван имаше два купола със зарешетени оберлихтове#. Подът бе покрит с износени килими и всички хоризонтални повърхности бяха заринати от купища книги, стари вестници, буркани, стъкленици, торби и малки керамични съдини. Имаше и растения, билки, които растяха в най-разнообразни бутилки и саксийки, както и по-екзотични увивни насаждения, които се катереха по стените и се извиваха нагоре към оберлихтовете. Стаята беше топла и въздухът беше наситен с миризма на прах и растителност.
Най-могъщият магьосник в града, а може би и в цял Ил-Риен седеше в едно кресло, от чиято тапицерия стърчеше пълнеж и се взираше в тях със смътно благоразположение. Вързаната на опашка коса бе чисто бяла, но лицето под нея беше младо. Никола каза:
— Здрасти, Арисилд.
Парсиецът разчистваше един стол за Мадлин като сваляше на пода струпаните отгоре му книги. Арисилд се усмихна сънено и каза:
— Радвам се да ви видя и двамата. Надявам се, че татко ти е добре със здравето, Никола?
— Добре е, Арисилд. Изпраща ти поздрави.
Навремето талантливият лодунски студент Арисилд бе част от групата интелектуалци около Едуар Виляр и му беше сътрудничил за някои от най-великите му проекти. Той също бе присъствал на екзекуцията му, но връзката на Арисилд с настоящето рядко биваше стабилна, а порокът му от последните години я беше отслабил още повече.