Джек от сенките [bg]

Събуди се от тропота на копита. Без да помръдва се опита да установи посоката, от която идваше. Извади ножа и го притисна към тялото си. Дъждът беше отслабнал, а гръмотевиците се чуваха някъде в далечината.

Тропотът постепенно утихна. Джек опря ухо в земята, въздъхна и се усмихна. Отново беше в безопасност.

Въпреки отчаяните протести на изтръпналите му мускули той се надигна и продължи своя път. Щеше му се да използва дъжда като прикритие поне докато го има.

Ботушите му оставяха дълбоки отпечатъци в размекнатата кал, а дрехите му бяха подгизнали и прилепнали по тялото. Той подсмъркна няколко пъти и неволно затрепери от студ. Почувствал странна болка в ръката си сведе поглед и откри, че все още стиска кинжала. Помъчи се да изсуши острието като го изтри във вътрешността на дрехите си и сетне го прибра в канията. През процепите между облаците зърна няколко познати съзвездия. По тях определи, че все още върви в източна посока.

Най-сетне дъждът спря. Наоколо имаше само кал. Въпреки това той продължаваше да върви. Дрехите му започнаха да изсъхват, а физическото усилие му помагаше да преодолява студа.

На няколко пъти зад него се чуваше тропот на копита, винаги от различна посока. Зачуди се какво ги караше да полагат подобни неимоверни усилия за да заловят един самотен беглец. Не беше така предишния път, когато се бе завърнал. Разбира се никога не бе минавал от тук.

Имаше две възможни обяснения — или докато е обитавал небитието се е сдобил с някакво все още неизвестно достойнство, или хората на Барона преследваха еднакво ревностно всички бегълци заради тръпката. И в двата случая най-разумно бе да стои далеч от тях. Какво ли имаше пред вид Розалия, когато спомена, че нямало особено значение дали ще го заловят? Странно предположение, ако отговаряше на истината.

Не след дълго навлезе в скалиста местност, а калната равнина остана зад него. Започна да се оглежда за подходящо място за почивка. Докато се взираше, забеляза далеч напред нещо като стена от камъни. Когато наближи откри, че на цвят камъните са далеч по-светли от останалите в околността и освен това изглеждаха подредени на равни разстояния. Очевидно не бяха дело на природната стихия, а на някой умопобъркан маниак с влечение към петоъгълниците. Най-сетне откри едно подходящо и достатъчно сухо място недалеч от странните каменни фигури и незабавно заспа.

Дори в съня го споходиха дъжд и гръмотевици. Екотът им бе толкова оглушителен, че след всяка една се тресеше цялата вселена. Пробуждането му беше дълго и докато плуваше из граничната територия между съня и съзнанието той почувства, че нещо не е съвсем наред, но все не съумяваше да определи кое е то.

В този момент последва още една гръмотевица, която го накара да подскочи уплашено и да се огледа. Нямаше никакъв дъжд. Чуваше се само нарастващият тропот на копита. Преследвачите препускаха право към него. Бяха открили следите му.

Вече ги виждаше съвсем ясно. Бяха седмина.

Той измъкна кинжала и отметна наметалото назад. Сетне прокара пръсти през косата си и ги зачака.