Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Ти пък само си виж шапката — промърмори тя.
Леля, която познаваше Есме Вихронрав от седемдесет години, просто се ухили:
— Трепач е, нали? Изработка на господин Вернисаж, горе от Резена. Има си върбова рамка чак до върха. И осемнайсет вътрешни джоба. Тая шапка ще издържи и на удар с чук. А какво ще кажеш за това?
Леля повдигна малко полата си. Носеше нови ботуши. Като за ботуши Баба Вихронрав не можеше да им намери кусур. Бяха от съвсем подходящия за вещици модел, което ще рече, че пренатоварена каруца можеше да мине през тях, без дори да направи вдлъбнатина в дебелата кожа. Единственото сбъркано нещо в тях беше цветът им.
— Червени? — попита Баба. — Този цвят не става за ботуши на вещица!
— Мен си ми харесват — тросна се Леля.
Баба изсумтя.
— Щом ти е забавно, моля! — рече тя. — Сигурна съм, че в чужбина си падат по всякакви нелепи неща. Но нали знаеш какво казват за жени, дето носят червени обувки?
— Стига да казват, че са им сухи краката — жизнерадостно отвърна Леля. После пъхна своя ключ от входната врата в ръката на Джейсън. — Ще ти пиша, ако обещаеш, че ще намериш някой да ти чете писмата…
— Добре, мамо. А какво да я правя котката, мамо? — попита Джейсън.
— О, Грибо идва с нас — отсече Леля Ог.
— Какво? Но това е котка! — възмути се Баба Вихронрав. — Не можеш да си носиш котки! Няма да тръгна да пътувам с никакви котки! И без това е достатъчно зле с всичките му панталони и предизвикателни ботуши.
— Ако го оставя, ще му е мъчно за маминка, нали? — галено загука Леля Ог, вземайки Грибо в ръце. Той увисна апатично, като хванат по средата мех с вода.
За Леля Ог Грибо все още бе сладкото котенце, което преследва кълбета прежда из стаята.
За всички останали той бе огромен котарак, механизъм от невероятно устойчиви жизнени сили, опакован в кожа. Козината му имаше вид на парче хляб, престояло около две седмици на влажно място. Незапознатите често го съжаляваха, понеже му липсваха ушите, пък и муцуната му изглеждаше така, сякаш върху нея е бивакувала мечка. Те не можеха да знаят, че причината за това е самият Грибо, за който беше въпрос на котешка чест да се опита на набие или изнасили абсолютно всичко — до четворен конски впряг на товарен фургон включително. Свирепите кучета скимтяха и се криеха под стълбите, когато Грибо правеше своята разходка по улицата. Лисиците страняха от селото. Вълците го заобикаляха отдалеч.
— Наистина е сладко пухче — увери ги Леля.
Грибо се извърна самодоволно към Баба Вихронрав с жълтоокото си изражение на неприязън (онова, което котките винаги запазват за негативно настроени към тях хора) и измърка. Вероятно той бе единствената котка, която можеше да измърка саркастично.
— Освен това — добави Леля — се предполага, че вещиците трябва да харесват котките.
— Не и котки като него, ще извиняваш.
— Есме, ти просто не си котколюбива натура — установи Леля, като гушна по-здраво Грибо.
Джейсън Ог дръпна Маграт настрана.
— Нашият Шон ми прочете от алманаха, че там, в чужбина, имало много страшни диви зверове — прошепна той. — Говореше за огромни космати неща, дето се нахвърляли на пътници. Страх ме е да си помисля какво шъ стане, ако се нахвърлят на мама или на Баба.
Маграт се вгледа в голямото му червено лице.
— Нали ще гледаш да не им се случи нещо лошо? — попита Джейсън.
— Не се безпокой — отвърна тя, надявайки се да не й се налага. — Ще направя всичко по силите си.
Джейсън кимна.
— В алманаха пише още, че някои от тях и без туй били почти изчезнали — добави той.
Слънцето висеше високо над хоризонта, когато трите вещици се издигнаха в небето. Бяха се забавили известно време заради инатливата метла на Баба Вихронрав, чието стартиране изискваше доста търчане напред-назад. Изглежда включваше едва след като бъде запратена във въздуха с бясна начална скорост.
Всички джуджета-механици признаваха, че това е пълна мистерия за тях. Смениха дръжката и метличината десетки пъти.
Ако все пак успееха да я пуснат в движение, изпадаха в див възторг.
Малкото кралство Ланкър, врязано в склона на планините Овнерог, заемаше малко повече площ от голяма рудна жила. Зад него острите като бръснач върхове и тъмните лъкатушни долини се сливаха с масивния скелет на централната планинска верига.
Преди него земята внезапно пропадаше към равнините Сто, за да се прелее в синкавата горска шир и да се изсипе в океана. А някъде по средата на всичко това се кафенееше едно петно, известно като Анкх-Морпорк.
Запя полска чучулига. По-скоро започна. Изникналият точно под нея стърчащ връх на шапката на Баба Вихронрав изцяло я отклони от ритъма.