Владение на мрака
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-107-8
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владение на мрака». Краткое содержание книги:
Тя излезе заднешком от ателието и се упъти по терасата към отсрещното крило. Стараеше се да върви близо до стената, защото не беше сигурна дали разкривеният тухлен под няма да поддаде под тежестта й. Мина покрай спалните, обзета от чувството, че се е озовала без разрешение на изоставения кораб „Мари Селест“. Мълчанието, ненарушавано дори от птичи песни, задълбочаваше това усещане. Последната стая преди ъгъла беше баня, около която все още се носеше отблъскваща смесица от миризми. На пода имаше навит на кълбо маркуч, единият му край се губеше в дупка на стената до прозореца. Явно бяха импровизирали, за да имат някакво подобие на течаща вода, но не достатъчно, за да не бъде тоалетната отблъскваща. Тя сбърчи нос и отстъпи.
В момента, в който Бел зави зад ъгъла, слънцето излезе иззад края на гората и я обля внезапно с топлината си. Затова, когато влезе в последната стая, там й се стори още по-студено. Потръпвайки, тя пристъпи напред във влажния въздух. Капаците бяха здраво затворени, затова вътре беше толкова мрачно, че не можеше да се различи почти нищо. Но когато очите й привикнаха донякъде към мрака, тя започна да се ориентира в стаята. По размер беше същата като ателието, но явно бе ползвана с напълно различни цели. Тя отиде до най-близкия прозорец и започна да се бори с капака, докато най-сетне успя да го открехне наполовина. Това беше достатъчно, за да се потвърдят първоначалните й предположения. Очевидно тук е било средището на запустялата къща, където са се събирали обитателите й. Разнебитена, стара печка, свързана с газова бутилка, бе поставена край каменния умивалник. Масата за хранене бе изподраскана, политурата й бе изтрита и дървото на плота се бе оголило, затова пък беше масивна, а краката й бяха украсени с красива дърворезба. Около нея имаше седем различни стола, осмият бе съборен и се беше търкулнал настрани. Край стените имаше един люлеещ се стол и два дивана. Наоколо имаше разпилени неподхождащи си прибори и съдове, като че ли на обитателите на къщата не им е било до това да ги събират, когато са напускали.
Когато Бел обърна гръб на прозореца, вниманието й бе привлечено от една разкривена маса. Лесно можеше да остане незабелязана, защото бе поставена зад вратата. Върху нея имаше като че ли плакати, струпани на неспретната купчина. Заинтригувана, Бел пристъпи към масата. Направи две крачки и спря рязко, а ахването й отекна в прашния въздух.
Пред нея, на варовиковите плочи, имаше петно с неправилна форма, приблизително три фута дълго и осемнайсет инча широко. Беше ръждивочервено, краищата му — заоблени и гладки, защото течността се бе стекла като в езерце, вместо да се разлее. Беше достатъчно гъста, за да не се виждат през нея плочите отдолу. В единия си край петното бе размазано и по-прозрачно, като че ли някой се беше опитал да го почисти, а после се беше отказал. Бел беше писала достатъчно материали за домашно насилие и убийства по сексуални подбуди, за да може да разпознае голямо петно кръв, като го види.
Стресната, тя отстъпи, започна да върти глава ту наляво, ту надясно, сърцето й се заблъска така силно в гърдите, че сякаш щеше да се качи в гърлото й и да я задуши. Какво, по дяволите, се бе случило тук? Тя се озърна трескаво и забеляза други тъмни петна, зацапали пода от другата страна на масата. Разумната част от съзнанието й крещеше, че е време да се маха оттук. Но дяволът на любопитството продължаваше да шепне в ухото й. „Никой не е стъпвал тук от месеци. Погледни прахта. Отдавна са си отишли. Няма да се върнат скоро. Каквото и да се е случило тук, то е било достатъчно основание за тях да напуснат. Провери плакатите…“
Бел заобиколи петното, опитвайки се да мине колкото е възможно по-далеч от него, без да докосва мебелите. Веднага долови нещо лошо в атмосферата. Знаеше, че усещането е плод на въображението й, но все пак й се струваше съвсем реално. Отправи се към масата, вървейки с лице към вратата, обърнала гръб на вътрешността на стаята, и когато стигна, погледна разпилените по нея плакати.
Вторият шок беше по-силен от първия.
Бел знаеше, че не бива да тича толкова бързо нагоре по хълма, но не можеше да се овладее. Чувстваше как потта от ръката й се стича по качествената хартия на навития плакат. Най-сетне пътеката излезе изпод дърветата, и започна да става все по-равна и безопасна, колкото повече наближаваше тяхната вила. Наклонът надолу беше почти незабележим, но гравитацията подпомагаше достатъчно уморените й крака, така че тя продължаваше да се движи бързо, когато зави край ъгъла на вилата и откри Лиса Мартин, просната на един шезлонг на сенчестата тераса, да общува с петъчния „Гардиън“. Бел бе обзета от облекчение. Имаше нужда да поговори с някого, а от всичките й приятелки Лиса бе последната, която би се възползвала от разкритията й, за да освежи клюките на някой прием. Като юристка, посветила се на нарушенията на човешките права, Лиса приемаше своята способност да съпреживява и феминизма си така естествено, както и въздухът, който дишаше — именно тя щеше да оцени потенциала на разкритието, което Бел бе убедена, че е направила. Както и правото на Бел да предприеме по този повод онова, което намереше за добре.