Владение на мрака

Бяха изминали няколко години, откакто Карен за последен път бе минавала по тесния път към Нютън ъв Уиймс. Но беше очевидно, че селцето бе претърпяло същата трансформация, както и подобните нему селца, които бяха по-близо до главния път. Желаещите да живеят тук, продължавайки да работят в града, се бяха нахвърлили алчно и на четирите селца край залива Уиймс, откривайки възможност за живот сред природата в някогашните мрачни редови миньорски къщички. Сливаха няколко къщурки с по една спалня и създаваха луксозни селски вили, задните дворове се превръщаха в зимни градини, откъдето светлината нахлуваше свободно в някогашните сумрачни кухни и дневни. Селата, които бяха започнали да се опразват и запустяват след злополуката в мината „Майкъл“ през 1967 година и закриванията на мини след стачката през 1984 година, заживяваха втори живот като селища спални, където единствената представа за общност на населението беше участието във вечерта на викторините в кръчмата. В селските магазини човек можеше да си купи ароматизирана свещ, но не и пинта мляко. Можеше да се разбере, че това някога е било миньорско селище, единствено благодарение на умаления модел на подемно съоръжение, обкрачващ мястото, където частната железопътна линия, по която бяха пренасяли с открити вагони товари въглища за временната крайна станция Торнтън, пресичаше главния път. Сега белосаните миньорски редови къщички изглеждаха като съзнателния избор на някой архитект, поставил си за цел да покаже как са изглеждали местните селца. Историята им беше победена от дизайнерското им настояще.

От последното й посещение насам селцето бе станало по-спретнато. Скромният паметник на загиналите във войните се издигаше сред подстригана, триъгълна затревена площ. Край тревата бяха подредени на съвършено равни разстояния дървени сандъчета с цветя. Селската морава бе заобиколена от безукорно поддържани едноетажни вили, над еднакво високите покриви се издигаше единствено по-масивната сграда на местната кръчма „Господарят на Уиймс“. Навремето кръчмата бе общо притежание на местното население, по системата „Гьотеборг“5, но поради трудностите през осемдесетте години беше затворена. Сега заведението беше обект на гастрономически туризъм, предлаганата в него кухня, определяна като „шотландски фюжън“, привличаше посетители чак от Дънди и Единбург, а цените там определено не бяха по джоба й. Карен се запита докъде ли щеше да ходи Мик Прентис, за да изпие просто една пинта силен ейл, ако не беше напускал Нютън.