Житията на светците

Очаквах следобед да се появят и други гости, за да приветстват майка ми с успешното изцеление в болницата или поне за да си побъбрят с дядо ми за някоя от неуредиците в селото, както се случваше почти всяка неделя. Но след като леля Лучия и Марта си взеха довиждане с дядо и отидоха при Ди Лучи, през целия следобед къщата остана притихнала, докато майка ми мълчаливо плетеше в един ъгъл на кухнята.

Чак на следващия ден се отбиха двама посетители, точно когато майка ми и аз бяхме толкоз заети с печенето на хляба. На прага се появиха Мария Майале и Джузепина Даньело — приятелки на мама от детинство и някакви наши далечни кръвни роднини, каквито всъщност бяха половината от жителите на селото. Дойдоха откъм фонтана на площада, опрели коритата за прането на хълбоците си, а кокалчетата на ръцете им се бяха зачервили от силното търкане.

— Виж ни как живеем! Кучешки живот! — заоплаква се Мария още от коридора. — Изпери прането, стопли водата, опечи хляба, нахрани козите. За бога, няма ли най-сетне да имам поне една минута, за да отдъхна и аз малко?

И докато нареждаше все така, тя нахълта в кухнята — прохладна заради дебелите каменни стени, и тръшна коритото си на пода, а после уморено притегли най-близкия стол към себе си, за да се отпусне на него, както правеха младежите в кръчмата на Ди Лучи. Подпря яките си ръце на облегалките на стола и изпъна краката си напред. Вените й се очертаваха по тях като пурпурни пътища към високите места по бедрата й. Нейната плът, разтърсвана от трепета, от умората, сега замря в дългоочаквания покой, като гърдите и коремът й я натискаха към облегалката на стола като към скалист склон, надвесен над планински път.

Джузепина пък седна направо на пода, край вратата до мястото, огрято от слънцето, с все още опряно корито до хълбока си.

— Не мисля, че мога да остана за по-дълго тук — рече тя, но остана, при това там, където се бе настанила още с влизането си в кухнята.

Майките във Вале дел Соле — защото тези две жени бяха майки, както си личеше по прането в коритата, по изпоцапаните пелени, детските дрешки и малките чорапчета — се познаваха отдалече по загрубелите си подути ръце, по дебелите поли от домашнотъкана вълна, по късо подстриганите коси, прибрани под забрадките, по закръглените им кореми с престилки от груб коноп или зеленикав лен, от които шиеха и чувалите за житото. Обикновено пристъпваха бавно, поклащайки се като слонове, с ръце на хълбоците, като цялото движение се управляваше от хълбоците — навик, придобит от многото носене на легени с вода на главите им. За целта долната половина на тялото трябваше да се приспособява към всички неравности по пътя, за да запазва горната половина в почти непроменена позиция. Говореха на местния диалект, ама с най-опростената му форма, защото за разлика от мъжете — които поне бяха подобрили своя италиански по време на службата си в казармата, те бяха много далеч от всякакво образователно влияние. Пък и отдавна бяха изпозабравили всичко, което бяха научили за италианския език през петгодишното обучение в училището във Вале дел Соле. Само че моята майка не бе като тях — беше учила в средното училище в Рока Сека и понякога я бях слушал да говори с търговците на по-добър италиански от учителката ми. Мария и Джузепина бяха омъжени за местни фермери и вече бяха родили по няколко деца, така че отдавна бяха извървели пътя от дребните свободи на юношеството и младостта към ежедневните тегоби, неизбежни при майчинството на село.