Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Антонио Джирасоле, моля те, стани от чина.
Антонио бе длъжен да се надигне от мястото си и да остане с лице към черната дъска, докато свещеникът оставаше само на няколко сантиметра зад гърба му — достатъчно близо, за да може горкият Антонио да усети горещия му дъх в настръхналия си врат.
— Кажи ми, Антонио, колко лица познаваме ние в Бога?
Винаги започваше с някой по-лесен въпрос.
— Три лица, падре Николо.
— Три лица, чудесно. И как се наричат те, тези три лица?
— Отец, Син и Свети дух.
— Добре, Антонио, много добре. Ти вече си станал истински теолог, даже и йезуит можеш да станеш.
Другите ученици сподавено се захилваха. Всички прекрасно знаехме колко обичаше падре Николо да си поиграе с жертвата, преди да й нанесе последния, довършващ удар. Също като момче, което къса крилете на уловените от него мухи.
— А сега ми кажи, Антонио, как могат тези три лица да бъдат съвместени в едно?
Спускаше се мъртвешка тишина, нарушена най-накрая от неспокойно помръдване на крака и нечия изнервена кашлица. След краткия, но многозначителен отговор на Антонио „Не зная, падре“, падре Николо вече разполагаше с първата си жертва за деня.
Падре Николо никога не пропускаше да разпъне на кръст едно или две жертвени агнета при всяко свое посещение, като на всичкото отгоре се стараеше да ни натовари с усещането за нашата колективна вина. Защото кой от нас би могъл да отговори правилно на неговите засукани въпроси? Но след това, след като избраните от него нещастници вече бяха заплатили цената на изкуплението, той се поотпускаше малко и започваше да ни разказва разни случки от неговите дни в семинарията. Понякога тези разкази бяха тъй забавни, че дори ни караха да забравим за пръчката му, която обаче както винаги пак щеше да ни изплаши при следващата му поява на училищния праг. Дотолкова се вцепенявах, че хич не можех да проумея, как така всъщност падре Николо с пръчката и падре Николо, разказващ забавни истории, може да е една и съща личност.
— В семинарията имах един другар, чието име беше Домпиетро — започваше той, — когото познавах още от Рока Сека. Когато ни разпределиха по стаите, монасите настаниха Домпиетро на леглото срещу моето. Така че още на първата сутрин в семинарията аз отидох при Домпиетро, за да идем заедно на закуската, но когато приближих до леглото му, го заварих със завряна отдолу глава.
— Домпиетро — рекох му, — какво дириш под леглото?
— Търся си обувката — отвърна той.
След няколко минути той я измъкна изпод леглото и си я надяна на крака.
— Ето! — доволен рече той и на лицето му разцъфтя радостна усмивка, сякаш в този миг бе най-щастливият човек на земята. А в следващия миг коленичи на пода край леглото си, събрал ръце пред гърдите си, за да нашепва някаква кратка молитва.
„Какъв странен човек е този Домпиетро“, казах си аз. „Може ли да благодари тъй горещо Богу, че си е намерил обувката?“
На следващата утрин, когато отидох да взема Домпиетро, същата история отново се повтори: Домпиетро отново лежеше на пода, с глава под леглото.
— Домпиетро — рекох му аз, — какво дириш под леглото?
— Търся си обувката — обясни ми той.
И като я намери, отново зашепна кратка, но пламенна молитва в знак на благодарност към Господа.
Това продължи да се повтаря през всеки ден от седмицата — първо търсенето на обувката, сетне молитвата. Вече започнах да се съмнявам дали Домпиетро не си е изгубил разсъдъка. Но във всичко друго той изглеждаше съвсем наред. Единственото, което не разбирах в него, бе тази история с обувката. Затова накрая една сутрин не се стърпях и го запитах:
— Домпиетро, защо всеки ден си търсиш обувката под леглото? Не мислиш ли, че Господ ще бъде много по-щастлив, ако просто свикнеш да си оставяш обувките край леглото като всички останали братя, така че на другата сутрин да не го безпокоиш с усилията да я търси?
— Но аз не говоря на Господ за моята обувка всяка сутрин — отвърна Домпиетро. — Всяка вечер аз я захвърлям под леглото, за да имам какво да търся на сутринта и това е повод да коленича край леглото. А след като падна на колене, вече никак не е трудно да си припомня за всичко, с което Господ ме е дарил.
Майка ми обаче не вярваше много на историите на падре Николо.
— Какво дириш под леглото? — попита ме тя, когато се опитвах да последвам примера с Домпиетро, даден ни от падре Николо. Само че като й разказах за историята на падре Николо, тя само се разсмя.