Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Църквата във Вале дел Соле, с нейните високи варосани стени, бяла камбанария и заострен връх, се извисяваше над селото от склона, в чието подножие се бе сгушила малката кръчма на Ди Лучи. Сянката на камбанарията ежедневно падаше върху площада с изместването на слънцето като голяма часовникова стрелка. В деня на празника на Сан Камило майка ми, дядо ми и аз отидохме заедно до църквата и както винаги, минахме по пътя зад кръчмата на Ди Лучи в стремежа ни да избегнем стъпалата откъм площада заради болките в крака на дядо ми. Вътре в църквата хората посрещнаха с обикновени кимвания дядо ми, както винаги ставаше. Но макар църквата да се оказа препълнена още преди началото на службата дотолкова, че неколцина от богомолците бяха принудени да останат правостоящи до входа, местата на скамейката до майка ми останаха незаети. Свещеникът — падре Николо или както всички го наричаха Копача на лозето, защото с това навремето си изкарвал прехраната неговият дядо, — прочете проповед за Сан Камило и как той помагал на болните. Но към края на проповедта той неусетно премина от Сан Камило към един мъж, наречен Данаил — единственият, който успял да изтълкува написаното от Господ на стената. Аз обаче не успях да разбера на какво искаше да ни научи той. Все пак тази история ме подтикна отново да се замисля за баща ми, както и за странния му маниер на писане на писма до майка ми. Накрая, сякаш нарочно — за да се възползва от предимството, което му предлагаше препълнената заради празника църква, — той завърши проповедта с предупреждение относно суеверията на селяните, които не назова изрично, но изтъкна, че не се съмнявал, че били работа на дявола. Тази последна тема в никакъв случай не беше непозната на падре Николо, така че той никога не пропускаше всяка удобна възможност да я разнищва; ала днес, докато говореше от амвона, той като че ли удостои майка ми с един многозначителен поглед, сякаш носещ някакво потайно значение, което му се искаше да сподели с нея.
Но като излязохме отвън, майка ми рече:
— Днес се беше изпотил като свиня, а ние като някакви безмозъчни идиоти продължаваме да му даваме пари за неговото вино и неговите наденички, след което цяла седмица предъвкваме само сух хляб. Иска ми се да видя колко от това, което днес е насъбрал от хорските подаяния, ще даде на болните.
Майка ми често наричаше падре Николо „нашето угоено теле“, защото според нея след като той станал енорийски свещеник, нашата селска църква съвсем западнала, понеже прибирал в джоба си всичките пари, оставяни от богомолците. И други от селото често го осмиваха, ала все зад гърба му; ако обаче го срещаха на улицата, се държаха все така почтително и разговаряха с него смирено, със сведени надолу очи. В училище ние много се страхувахме от него, защото често идваше да ни препитва по вероучение. Падрето имаше навика за всеки неверен отговор да ни удря по три пъти по задниците с къса пръчка: по един за Отца, за Сина и за Светия дух. А понеже нашето училище беше съвсем близо до църквата, за падре Николо бе достатъчно само да си надене обувките, да измъкне пръчката от тайното място, дето я криеше всеки път, когато му скимнеше да дойде, за да ни изпитва. Така се появяваше най-внезапно, от никого неканен, на прага на училището, като черен ангел с развятото расо на прага, но с плътно пристегната бяла якичка около тлъстата си шия, нарочно криещ пръчката зад гърба си. Незабавно секваше всякакво шепнене, дърпане на коси, предаване на бележки в смачкани на топка листове хартия и късане на листа от тетрадките (защото учителката ни, колкото и да се стараеше, не можеше да се сравнява по строгост с падре Николо). Във въздуха се долавяше само приглушено скърцане на краката на столовете по бетона. Най-после всички редици от маси и столове биваха подравнени в безупречно прави колони, учениците застинали и изправени край тях, на равни разстояния един от друг, с погледи насочени право напред. Една напрегната тишина надвисваше в класната стая и само притеснени, леко удължени детски усмивки посрещаха тлъстата физиономия на падре Николо.
— Добър ден, деца.
— До-бър ден, па-дре Ни-ко-ло.
След като ни позволеше да се настаним по местата си, падре Николо първо правеше една бавна обиколка из стаята, като се втренчваше в лицата ни, за да провери за някакви признаци на греховност. Когато си избереше жертвата — винаги бе момче, той отиваше до катедрата, обръщаше се бавно и извикваше оттам името на нещастника, след което минаваше покрай редицата, за да застане зад жертвата си.