Възрастите на Лулу

Постави точно под мен една хавлиена кърпа. Беше ми невъзможно да не се огледам.

— Как те гепи Амелия?

— Ами, като спим в една стая: тя, аз и Патрисия...

— Патрисия, тя и аз — поправи ме той.

— Патрисия, тя и аз — повторих след него.

— Много добре, продължавай.

— Мислех, че съм сама у дома, най-после един път в живота си сама. Добре де, и Марсело беше, също и Хосе, и Винсенте, но гледаха телевизия и тъй като имаше мач, реших,че... — Пабло извади ножче за бръснене от джоба на ризата си. — Какво ще правиш с това?

Погледна ме в лицето с най-невинно изражение, макар че прихвана здраво бедрата ми заради това, което щеше да прави.

— За теб е — отвърна. — Ще ти обръсна катеричката.

— Дума да не става! — С всичка сила се наведох напред, опитвайки се да стана, но не успях. Беше много по-силен от мен. — Да. — Изглеждаше все така спокоен, както винаги. — Ще ти я избръсна и ти ще ми позволиш. Трябва единствено да мируваш. Няма да те боли. Имам достатъчно опит. Продължавай да разказваш.

— Но... защо?

— Защото си много мургава, много космата за петнайсетгодишна. Нямаш катеричка на момиче. А на мен ми харесват момиченцата с катерички на момиченца най-вече когато ще ги боцкам пръв. Не се плаши и ме остави на мира. Това не е по-срамно в нрайна

сметка от това да си мушнеш една училищна флейта, била тя сладка или не...

Потърсих някакво оправдание каквото и да е.

— Но у дома ще разберат и щом ме види Амелия, ще го издрънка на мама...

— Защо трябва да разбира Амелия? Не вярвам да си правите разни неща по нощите?

— Не! — Такава истерия ме бе обхванала, че дори нямах време да се обидя от това, което ми каза. — Но тя и Патрисия ме виждат, когато се обличам и се събличам, и космите прозират.

Това ме успокои. Реших, че съм била страшно убедителна.

— А, добре де. Не се тревожи за това, защото пубисът ти ще остане непроменен, само мисля да избръсна устничките ти.

— Кои устнички?

— Тези тук.

Два пръста се потриха в тях. Бях решила, че ще направи точно обратното, но промяната ми се стори още по-страшна. Бях решила да не мисля, въобще да не мисля повече, защото, както се развиваха нещата, мозъкът ми можеше да се пръсне тази вечер.

— Разтвори ги ти с ръка, моля те... — Направих го. — И продължавай да разказваш. Какво направи, ко-гато те видя Амелия?

Усетих допира на студеното ножче и пръстите му, които опъваха кожата ми, докато аз продължавах да говоря, изстрелвайки думите като картечница.

— Ами, не знам... Когато си дадох сметка, тя вече беше пред мен, като крещеше името ми. Излезе тичеш-ком от стаята с чадър, като тресна вратата... — Ножчето се плъзна полека върху онова, което току-що бях научила, че се нарича също устни. Не чувствах болка, по-скоро бе странна милувка, но не успявах да отстраня от мислите си възможността да му се плъзне ръката. Почти не виждах лицето му, а само черната коса и наведената над мен глава. — И аз изскочих след нея. За щастие не отиде в хола, а направо се запъти към изхода о чадъра, защото, изглежда, се бе върнала за него. Тогава реших, че нямам никого другиго освен