Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Входът на чакалнята бе заключен. Полицията научи по телефона от един служител във Флен, че гарата затваря в седем и половина вечерта в делнични дни, когато приключва работният ден на колегата от Малмшьопинг. Но, добави служителят, ако случаят не търпял отлагане, полицията можела да посети колегата от Малмшьопинг в дома му. Казвал се Рони Хулт и трябвало да го има в телефонния указател.
Докато шефът на областната полиция позираше пред камерите, поставени в двора на старческия дом, и даваше изявление, че полицията се нуждае от помощта на обществеността, за да продължи с търсенето и през нощта, понеже столетникът е леко облечен и вероятно с нарушена ориентация, инспектор Йоран Аронсон отиде до дома на Рони Хулт и позвъни на вратата. Кучето ясно бе показало, че Карлсон е влязъл в чакалнята на гарата и касиерът трябваше да може да каже дали старецът действително е напуснал Малмшьопинг с автобус.
Ала Рони Хулт не отвори вратата. Седеше в спалнята си на спуснати завеси и прегръщаше котката си.
– Върви си – прошепна Рони Хулт към входната врата. – Върви си! Върви!
Инспекторът накрая така и направи. От една страна, и той като шефа си вярваше, че старецът се лута някъде в околността, а от друга, си мислеше, че ако дядото все пак се е качил на автобус, значи е в състояние да се грижи сам за себе си. Този Рони Хулт сигурно беше при приятелката си. Утре сутринта ще го потърсят на гарата. Ако дотогава старецът не се е появил, разбира се.
Две минути след девет вечерта в полицейската централа в Ескилстюна получиха следното обаждане:
– Добър вечер, казвам се Бертил Карлгрен и се обаждам... ами може да се каже, че се обаждам от името на жена ми. Значи, моята жена, Йерда Карлгрен, беше във Флен за няколко дни на гости на дъщерята и зетя. Те чакат бебе и, нали знаете... винаги има едно-друго да се помогне. Но днес беше време да си тръгва и тя... така де, Йерда, Йерда взела ранния следобеден автобус за къщи, а той минава през Малмшьопинг, ние живеем тук в Стренгнес... Според жена ми това нищо не значи, но чухме по радиото за някакъв изчезнал столетник. Вие сигурно вече сте го намерили? А, още не сте? Ами жената казва, че един ужасно стар мъж се качил на автобуса в Малмшьопинг с голям куфар, сякаш щял да пътува надалече. Жената седяла в задната част на автобуса, а мъжът отпред и тя не успяла да види кой знае колко, а и не можела да чуе за какво си говорят старецът и шофьорът... Какво викаш, Йерда? Ами Йерда казва, че не е от тези, дето подслушват чуждите разговори... Но във всеки случай й се сторило странно... Старецът слязъл още по средата на пътя за Стренгнес, пътувал само двайсетина километра с големия си куфар. И изглеждал много, много стар. Не, Йерда не знае как се казва спирката... била някъде в гората... някъде по средата на пътя между Малмшьопинг и Стренгнес.
Разговорът беше записан, транскрибиран и изпратен по факса до хотела на инспектора.
Глава 6
Понеделник, 2 май – вторник, 3 май 2005 г.
Куфарът беше пълен с пачки от банкноти по петстотин крони. Юлиус направи една бърза сметка. Десет реда по ширината на куфара, пет реда по дължината. По петнайсет пачки в купчинка, всяка от които наброяваше около петдесет хиляди...
– Трийсет и седем милиона и половина, ако съм пресметнал правилно – заяви Юлиус.
– Никак не е зле – отговори Алан.
– Пуснете ме, идиоти такива – изрева младежът от хладилното помещение.
Младежът продължаваше да буйства – викаше, тропаше и риташе по вратата. Алан и Юлиус имаха нужда да си съберат мислите след изненадващия развой на събитията, но това нямаше как да стане на фона на цялата тази врява. Накрая Алан реши, че е време младежът малко да се поуспокои, и включи охлаждащия вентилатор.
Младежът бързо разбра, че положението му се е влошило. Млъкна, за да се опита да помисли трезво. Тази дейност и по принцип не му се удаваше, а сега на всичкото отгоре го цепеше и главата.
След като поразмишлява в продължение на няколко минути, реши, че няма да успее да се измъкне със заплахи или ритници. Не му оставаше нищо друго, освен да потърси помощ отвън. Да се обади на Шефа. Тази мисъл го ужаси. Ала алтернативата изглеждаше още по-страшна.
Младежът се поколеба още няколко минути, докато в помещението ставаше все по-студено и по-студено. Накрая извади мобилния си телефон.
Нямаше обхват.
Вечерта премина в нощ, а нощта в утро. Алан отвори очи, но не можа да си спомни къде се намира. Дали най-накрая не бе умрял в съня си?