Треска за лалета

— Виж ти кой го казва — отвръща Ян.

Матеус преглъща брендито си и посочва към Ян:

— Този мой стар приятел знае най-важното правило за рисуването.

— Какво е то? — пита момчето.

— С ласкателство можеш да постигнеш всичко.

— Така ли било? — отвръща Ян.

— Облечи ги в изтънчените им дрешки, горките суетни глупаци. — Матеус посочва към една предварителна скица на София. — Ето например тази жена — само погледни лицето ѝ. Бас държа, че в действителност е грозна като куче…

— Не е! — казва Ян

— Толкова красива, а? — изсумтява той.

— Наистина е красива…

Матеус прихва да се смее.

— Само защото искаш да бръкнеш под нейната rok[13] — Той се обръща към момчето. — Това е друга техника, на която може да те научи нашият майстор…

— Дръж си езика зад зъбите — казва Ян. — Той е още момче.

Матеус запалва лулата си и издишва облак дим.

— Скъпи ми приятелю, ти си изключително компетентен художник. Ще научиш това момче на всичко, което е нужно да знае. Освен как да стане наистина велик. — Той сръчква Ян с лулата си. — Ти си толкова ловък, че цял живот се измъкваш безнаказано от това, което вършиш. Твърде лесно ти е.

Вдига една четка.

— Знаеш ли какво е това?

— Четка за рисуване — казва момчето.

— Това е четка за разобличаване.

— Налей си още бренди — казва Ян.

— Нашият приятел Рембранд ги разбира тези неща. Колкото повече боя нанася, толкова повече разгалва и разкрива истината. Следиш ли мисълта ми?

Момчето кимва мълчаливо.

— Страданието, хуманността… — Матеус се обръща към Ян. — Но трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката. Защото само чрез болка може да бъде разкрита истинската красота на света.

Той става и целува Ян по двете бузи.

— Казвам го само защото знам, че аз самият никога няма да го направя. Вътре в себе си съм страхливец — просто страхливец, който се опитва да се харесва на другите. И е твърде късно да се променям.

Матеус пресушава чашата си, разрошва с ръка косата на момчето и си тръгва. Момчето поглежда към Ян.

— Не се ли сърдите, че Ви говори така?

— Да се сърдя? — Ян клати енергично глава. — Разбира се, че не. Той ми говори така, защото ме обича.

Всъщност се чувства ужасно неудобно. Както и наскърбен. Преструвайки се на безразличен, той сяда, разкрачен широко, и се отпуска назад на облегалката на стола си. Поглежда нагоре към тавана; от гредите висят паяжини. Близо до прозореца виси закован бял чаршаф, за да улавя светлината. София е там, с ръка върху резето на прозореца. Тя го отваря широко и вдишва дълбоко утринния въздух. Макар сцената да е само въображаема, резето на прозореца изведнъж му става някак мило. После тя се обръща към него, затваря прозореца и се усмихва. Ян казва:

— Подай ми онзи лист хартия, моля те.