Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
От една бойница наблюдавах кралската сватба с рицарите на Червения кръст, които се клатушкаха под звука на тръбите. Трябваше аз да свиря на един от тромпетите. Чечилия знаеше за това и още веднъж ми беше отнета наградата, целта. Свиреше Уилям, а аз в сянката пишех за него.
— Ще ти кажа как да си отмъстиш, прошепна ми Соапес.
И този ден ми разкри, че в действителност е абат, привърженик на Наполеон, от векове погребан между тези стени315.
— Ще излезеш ли оттук? — запитах го.
Кой знае защо, той ми отговори на английски:
— If…316. Но после замлъкна и започна да чука с лъжицата по каменния зид, като използуваше някаква тайнствена азбука, в която бил посветен от Тритемий. Предаваше съобщение на някого в съседната килия. Граф Монсалвато.
Изминаха години. Соапес продължаваше да чука по стената. Сега зная на кого и с каква цел. Съседът ни се нарича Нофо Деи. Този Деи (поради каква кабалистична причина Деи и Дий са тъй близки по звучене? Кой е предал Тамплиерите?), подучен от Соапес, е издал Бейкън. Не зная какво е говорил, но преди няколко дни Веруламецът бе хвърлен в затвора. Обвинен в содомия, защото, както се разчу (потръпвам при мисълта, че е истина), ти, о, Смугла лейди, Черна дево на друидите и на Тамплиерите, си не друго, а вечният Хермафродит, изскочил от учените ръце на кого? На кого? Сега зная, зная. На твоя любовник, граф Сен-Жермен! Но кой е Сен-Жермен, ако не самият Бейкън (колко неща знае Соапес, този тайнствен Тамплиер, живял безброй съществувания…)?
Веруламецът излезе от затвора и си възвърна по магически начин милостта на краля. Уилям ми каза, че сега прекарвал нощите си край Темза в кръчмата „Пилад’с“ и непрекъснато играел на тази странна машина, измислена за него от един ноланец317, когото той подлъгал да дойде в Лондон, за да му вземе тайната й. След като я получил, направил тъй, че изобретателят й по ужасен начин да бъде изгорен в Рим. Ставало дума за астрален механизъм, изтребител на обезумели сферични телца, който той, Бейкън, в преплитането на безкрайни светове и сред проблясъци на ангелски светлини, тласкайки касата му най-безсрамно със слабините си и нанасяйки й зверски удари, за да наподобява хаотичните движения на небесните светила в Дома на деканите и да прозре най-дълбоките тайни на великата система и на Новата Атлантида, нарекъл „Готлиб“318, пародирайки свещения език на манифестите, приписвани на Андрее… А! — възкликвам на това място, озарен от истината. Но, уви, твърде късно и напразно, усещам ударите на сърцето си под дантелите на яката: ето защо ми отне тромпета, този амулет, талисман, космичен ключ, който може да заповядва на демоните. Какво ли крои в своя Соломонов дом? Късно е, късно е, повтарям си. Вече му е дадена твърде голяма власт.
Казват, че Бейкън умрял. Соапес твърди, че това не е вярно. Никой не е видял трупа му. Живее под фалшиво име в двора на Хесенския ландграф. Вече посветен в най-големите мистерии и следователно безсмъртен, готов да продължи мрачната си битка за тържеството на Плана. От свое име и под негово ръководство.
След предполагаемата му смърт в килията ми ме посети Уилям с лицемерната си усмивчица, която решетката не успяваше да скрие. Запита ме защо в сто и единадесетия сонет съм писал за някакво боядисване. Цитира ми стиха: To What it Works in, Like the Dyer’s Hand319…
— Никога не съм писал тези думи, отговорих му. И това беше самата истина… Ясно, вмъкнал ги е Бейкън, преди да изчезне, за да изпрати някакъв таен сигнал към онези, които ще трябва да приютяват Сен-Жермен от двор на двор като специалист по боите… Мисля, че в бъдеще той ще се опита да си присвои творбите на Уилям. Как всичко става очевидно, когато го гледаш от мрака на килията!
Where Art Thou, Muse, That Thou Forget’s So Long?320 Чувствувам се уморен, болен. Уилям чака от мен нов материал за глупашките си палячовщини на сцената на „Глобус“.
Соапес пише. Надничам над рамото му. Драска някакво неразбираемо послание. Rivverrun, past Eve and Adam’s… Скрива листа, поглежда ме, забелязва, че съм побледнял като призрак, прочита в очите ми смъртта. Тихо ми прошепва:
— Почини си. Не бой се. Ще пиша вместо теб.
И изпълнява обещанието си, маска на маската. Аз бавно угасвам. И той ми отнема и последната светлина, тази на мрака.