Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
— В Москва, в Москва!307 — възкликнах.
— Нищо подобно, възпря ме Дий. Връщаме се в Лондон.
— В Москва, в Москва, продължих да мърморя, почти полудял. Но ти си знаеше, Кели, че няма да видиш Москва. Чакаше те Кулата.
Върнахме се в Лондон. Доктор Дий каза:
— Те се мъчат да стигнат до Разрешението преди нас. Ти, Кели, ще напишеш за Уилям нещо… Нещо, коварно намекващо за тях.
Кълна се в рогата на дявола! Направих го. А Уилям развали текста и пренесе действието от Прага във Венеция. Дий ужасно се разяри. Но бледият хлъзгав Уилям се чувствуваше под закрилата на своята царствена любовница. И не му стигаше това. Докато му подавах един по един неговите най-добри сонети, той ме питаше с безсрамен поглед за Нея, тоест за Теб, моя Смугла лейди. Какъв ужас да чувам твоето име, произнесено от устните на тоя клоун (не знаех, че този човек, по природа двойнствен и изменчив, те е търсел заради Бейкън.
— Престани, казах му, омръзна ми да градя в сянка твоята слава. Пиши си сам.
— Не мога, отвърна той опулен, сякаш виждаше медуза. Той не ми позволява.
— Кой? Дий ли?
— Не, Веруламецът. Не си ли разбрал, че вече той направлява играта? Кара ме да пиша творбите, които той ще представя като свои. Разбираш ли, Кели? Аз съм истинският Бейкън, но потомците няма да го знаят. О, мръсен паразит! Как го мразя, този въглен от пъкъла!
— Бейкън е негодник, но е умен, казах. Защо не пише сам?
Не знаех, че той няма време за писане. Дадохме си сметка за това години по-късно, когато Германия бе обзета от розенкройцерската лудост. Тогава, свързвайки някои пръснати намеци, думи, които случайно бе изтървал, разбрах, че именно той е авторът на розенкройцерските манифести, той се криеше под фалшивото име Йохан Валентин Андрее. По това време още не се досещах за кого пише Андрее. Но сега, в мрака на килията, в която гния, по-проницателен от дон Исидро Пароди308, разбирам ясно. Каза ми го Соапес309, един бивш португалски Тамплиер, мой другар по затворническа съдба: Андрее пишел рицарски роман за един испанец, който по това време лежал в друг затвор. Не знам защо, но всичко това служело на подлия Бейкън, който имал намерение да остане в историята като таен автор на приключенията на рицаря от Ла Манча и искал от Андрее да му напише скришом романа, за да може после да мине за негов истински автор и така да се радва, оставайки в сянка (но защо, да го пита човек?), на чуждия успех. Но ето че се отклонявам, а ми е студено в тази мрачна дупка, пък и палецът ме боли. Пиша при бледия лъч на гаснещия светилник последните редове, които ще видят бял свят под името на Уилям.
Доктор Дий умря, шепнейки: „Светлина, повече светлина!“310 и с молба да му дадем клечка за зъби311. После възкликна: „Qualis Artifex Pereo!“312 Бейкън беше заповядал да го убият. Преди много години, преди кралицата да издъхне с помрачен ум и разбито сърце, Веруламецът беше успял да я съблазни по някакъв начин. Впоследствие чертите й се бяха променили и беше заприличала на скелет. Приемаше само едно бяло хлебче и една чиния супа от цикория на ден. Държеше винаги до себе си един меч и в миговете на гняв пробождаше с ярост завесите в своите покои (Ами ако зад тях се е криел някой да я подслушва? Или ако е имало някоя мишка? Добра идея, приятелю Кели. Трябва да си я запиша.). Докарана до това състояние и полусляпа, тя лесно била излъгана от Бейкън, който, представяйки й се за Уилям, неин незаконороден син, коленичил в краката й, покрит с овча кожа. Златното руно! Тръгна слух, че се стремял към трона, но аз знаех, че целта му е била друга. Да получи власт над Плана. Тогава именно стана виконт Сейнт-Олбанс. И като се почувствува силен, отстрани Дий.
Кралицата е мъртва, да живее кралят… Аз бях вече неудобен свидетел. Привлече ме в една клопка, вечерта, когато най-сетне Смуглата лейди можеше да бъде моя и танцуваше с мен, замаяна от треви, способни да създават видения, тя, вечната София, с набръчканото си лице на стара коза… Нахлу с шепа стражи, хвърли една дрипа върху очите ми. Веднага разбрах — сярна киселина! И как се смееше тя, как се смееше ти, лейди Флипер — Ах, maiden virtue rudely strumpeted, ах, gilded honor shamefully misplac’d!313, докато той те докосваше с хищните си пръсти, а ти го наричаше Симон и му целуваше грозния белег…
— В Кулата, в Кулата! — смееше се Веруламецът. И оттогава ето ме тук с тази човешка отрепка, която се нарича Соапес, и тъмничарите ме знаят само като Джим Царя на Конопа. Ах, философия на халос и право, а и медицина, и богословие за жалост аз учих не една година! И ей ме, същият глупак, какъвто бях преди, съм пак!314.
307
В Москва, в Москва! — цитат от „Три сестри“ на Чехов.
308
Дон Исидро Пароди — герой на Борхес, детектив затворник, който разплита сложни случаи от килията си.
309
Соапес — анаграма на португалския поет Фернанду Песоа (Pessoa) — 1888–1935.
310
„Светлина, повече светлина!“ — последните думи на Гьоте.
311
… с молба да му дадем клечка за зъби — предсмъртна молба на Алфред Жари.
312
Qualis Artifex Pereo (лат.) — Какъв поет умира. (Последните думи на Нерон.)
313
… maiden virtu… — И чистото моминство, за продажба… И почестите, пръснати на слука (Шекспир, „Сонети“)
314
Ах, философия на халос… — Цитат от „Фауст“ на Гьоте. Превод Димитър Статков, „Народна култура“, 1958.