Махалото на Фуко

Мъчно ми е, че повече няма да видя Лия и детето, Нещото, Джулио, моето Философско Камъче. Но камъните сами оцеляват. Може би синът ми сега изживява своя велик Случай. Намерил е една топка, една мравка, едно стръкче трева и в бездната му съзира рая. И той ще узнае истината твърде късно. Дано бъде добър и добре е, че използува така своя ден.

По дяволите. Все пак боли. Търпение; като умра, ще го забравя.

Вече е късна нощ. А тръгнах от Париж сутринта и оставих там сума следи. Вече са отгатнали къде съм. След малко ще пристигнат. Бих искал да напиша всичко, което си мислих през този следобед. Но ако Те го прочетат, ще извлекат от него още някаква завъртяна теория и ще се мъчат цяла вечност да разгадаят тайното послание, скрито зад тази моя история. Не е възможно, ще си кажат, този човек да ни е разправил всичко това, за да ни опише само как се е пошегувал с нас. Не, може той да не го е знаел, но Висшето Същество ни е изпратило послание чрез неговото незнание.

Но дали ще съм го написал, или не, е все едно. Те ще търсят друг смисъл и в мълчанието ми. Устроени са така. Слепи за Откровението. Малхут си е Малхут, и толкова.

Но върви им разправяй. Не вярват.

Затова по-добре да стоя тук, да ги чакам и да гледам хълма.

Толкова е хубав.