Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Назад! — извика Реки и избута Асара зад гърба си. Стражите му веднага се приготвиха да посрещнат заплахата. Едно от чудовищата вече бе простреляно в главата и се строполи бездиханно на земята, ала другите четири се врязаха в хората му, надавайки ужасен рев.
Бойците от личната гвардия на Реки бяха най-добрите воини, с които разполагаше родът Танатсуа, но дори за тях не бе лесна задача да убият гаурег. Младият баракс залитна и падна, когато хората му отстъпиха под силата на удара, а когато се изправи, Асара не се виждаше никаква. Мечовете запяха своята песен и едното от Различните създания изгуби пръстите си, а кракът на друго бе отсечен от глезена и то се строполи тежко в прахта; в същия миг в муцуната му бе забит мечът на най-близкия страж. Реки внезапно осъзна колко нелепо бе желанието му да се сражава — той не беше воин и в момента повече от всичко на света му се искаше да се махне по-далеч от тук. Ала тъй като не беше и страхливец, остана на мястото си.
Схватката бушуваше с пълна сила около него, но благородникът не можеше да види враговете, защото бойците му бяха оформили плътен кръг около него и мечовете им не спираха да секат. Писъците на умиращите се смесваха с пукотевицата на пушките и ревовете на Различните изчадия. По едно време живата верига около него се разтвори и бараксът видя как поваленият на земята гаурег бива накълцван на парчета от хората му.
Сетне стражите му разшириха кръга си и той видя, че и четирите Различни чудовища лежаха мъртви пред краката им. Скоро след това вестоносецът донесе новината, че Сестрите са установили надмощие над чаросплетниците и са започнали да избиват Възлите, управляващи Различните зверове. Съотношението на силите се обръщаше.
Реки обаче го слушаше с половин ухо, защото очите му шареха из прохода като обезумели.
— Къде е вашата бараксиня? — обръщаше се той към бойците наоколо. — Къде е Асара?
Те обаче не можеха да му отговорят, а и той самият не я бе виждал, откакто гаурегите се бяха нахвърлили отгоре им.
В крайна сметка не успя да я открие. Дори и след като битката приключи, а остатъкът от армията му — която се бе стопила наполовина, — пое към Адерач с надеждата да помогне на съюзниците им. Сломен от мъка, Реки остана с неголям отряд в осеяния с трупове проход и през цялото време отправяше горещи молитви към Суран любимата му да е жива.
Навярно щеше да я намери, ако разполагаше с повече време. Щеше да претърси всеки сантиметър от Сарамир, дори и да имаше зрънце надежда. И може би, когато най-накрая я намереше, щеше да я открие с тяхното дете.
Асара знаеше това. Именно поради тази причина тя избяга в планините и именно заради това беше напоила върха на кинжала си с отрова. Беше се снабдила с нея от майстора-отровител, с когото си бе сътрудничел и наемният убиец Кероки, който бе направил неуспешен опит да погуби съпруга й преди няколко месеца. Щяха да минат поне два часа, преди да започне да действа, а тогава вече щеше да е твърде късно да се направи каквото и да било. Дори Сестрите от Аления орден нямаше да са в състояние да сторят нещо различно от това да гледат как съсипаният от скръб благородник умира.
Баракс Реки ту Танатсуа прекара последните минути от живота си в очакване на жената, която обичаше повече от всичко на света, без да осъзнава, че тя вече го бе погубила, както бе убила и сестра му преди няколко години.
Тридесет и първа глава
Кайлин, Кайку и ткиуратците излязоха от полегатата шахта и се озоваха в подземията на Адерач.
Кайку се загледа в тъмния проход, който се простираше пред тях. Някога бе представлявал минна галерия, — това бе очевидно от грубите камъни, които се виждаха тук-там, — но сега повърхността му беше почти изцяло покрита от метал. Покрай стените бяха прокарани черни тръби, от които капеше някаква зловонна течност, а подът бе облицован с железни плочи. Над газените светилници се виеха тежки кълбета дим, а те самите бяха свързани посредством кабели, минаващи по тавана.
Ткиуратците нямаха търпение да приключат със задачата си колкото се може по-скоро. Те пристъпваха напред, а двете Сестри вървяха подире им. Кайку усещаше колко напрегнат е Тсата, въпреки че не го показваше, и положи длан върху китката му, когато никой не ги гледаше.
— Хтхре — прошепна тя, изричайки ткиуратския обет за взаимна закрила.
Изненадан, татуираният мъж й се усмихна топло.
— Хтхре — повтори той. Нямаше никакво значение, че тъмнокосата жена не го бе разбрала както трябва — че „хтхре“ винаги беше отговор и никога не се предлагаше. Важно беше чувството, което стоеше зад изричането на тази дума, и именно то му подейства изключително окуражаващо в това тъмно и ужасно място.