Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Мениън ядеше бавно, наслаждаваше се на великолепната храна и усещаше как силите му се възвръщат. Едва когато беше изял почти половината храна си даде сметка, че не е слагал в устата си нищо цели двадесет и четири часа, ако не и повече. Отново погледна през прозореца към дъжда навън, без да е сигурен, дали е същият ден или следващият…
Внезапно се сети за целта на идването му в Керн — да ги предупреди за предстоящото нахлуване на армията на Северната земя. А дали не беше вече закъснял прекалено много? Вцепени се при тази мисъл, и ръката му с вилицата се спря наполовина вдигната до устата. В този момент вратата пак се отвори. Този път беше младата жена, която беше спасил, вече отпочинала и суха, облечена в надиплена рокля в пъстри топли тонове. Дългите й червени къдрици бяха сресани и блестяха дори на сивата светлина на облачния дъждовен ден. Това безспорно беше най-изумителната жена, която принцът на Лий беше срещал в живота си. Изведнъж се сети за полувдигнатата вилица, свали я, постави я в подноса и се усмихна за поздрав. Тя затвори вратата зад себе си и се приближи грациозно до леглото му. Невероятно красива е, помисли отново той. Защо ли беше отвлечена? Какво ли знаеше Балинор за нея, какво ли можеше да му каже? Тя стоеше до леглото, гледаше го и го изучаваше с ясните си, дълбоки очи. — Изглеждате много добре, принц на Лий — усмихна се тя. — Почивката и храната напълно ви съвзеха. — Откъде знаете кой…?
— Мечът ви носи герба на краля на Лий. Това се вижда. А кой друг освен неговият син би могъл да носи това оръжие? Но не знам как се казвате.
— Мениън — отговори планинецът, изненадан, че момичето е чувало за малката му родина, кралство, непознато на повечето извън него.
Младата жена протегна слабата си загоряла от слънцето ръка, стисна силно неговата и кимна усмихната. — Казвам се Шърл Рейвънлок, а това е домът ми, Мениън — островният град Керн. Ако не беше смелостта ти, сигурно никога вече нямаше да го видя. Затова ще ти бъда вечно благодарна и винаги ще ти бъда приятелка. А сега си дояж храната, докато си говорим.
Седна на леглото до него и го подкани с поглед да продължи да се храни. Той отново повдигна вилицата си. После, сетил се за нашествието, я хвърли на подноса и тя издрънча.
— Трябва да предадем съобщение в Тирзис, на Балинор. Нашествието на Северната земя е започнало! Точно над Керн е разположена армия, която чака да…
— Знам, не се притеснявай — отговори бързо Шърл и вдигна ръката си, за да го спре да говори. — Дори и на сън ти бълнува за опасността. Предупреди ни още преди да дойдеш напълно в съзнание. В Тирзис е изпратено съобщение. Паланс Букхана управлява в отсъствието на брат си. Кралят е тежко болен. Град Керн мобилизира отбраната си, но засега няма реална опасност. Водите на Мърмидън придойдоха от дъжда, така че прекосяването й от многочислена сила е невъзможно. Ще бъдем в безопасност, докато дойде помощ.
— Балинор трябваше да пристигне в Тирзис преди няколко дни — каза разтревожено Мениън. — А Граничният легион? Какво става с него? Напълно ли е мобилизиран?
Девойката го погледна недоумяващо, от което му стана ясно, че няма представа какво става с легиона и с Балинор. Изведнъж Мениън блъсна подноса встрани и стана от кревата. Изненаданата млада жена стана заедно с него като се мъчеше да го успокои.
— Шърл, можеш да си мислиш, че си в безопасност на този остров, но не съм сигурен дали времето не изтича за всички нас! — извика Мениън и протегна ръка за дрехите си. — Видях числеността на тази армия и никакви наводнения няма да я спрат за дълго. И изобщо престани да си мислиш за помощ, освен ако не стане някое чудо.
Спря на второто копче на нощната си риза, която беше започнал да разкопчава, явно сетил се за младата жена в стаята. Посочи й многозначително вратата, но тя поклати отрицателно глава и само се обърна, за да не го вижда, докато се облича.