Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
В същия миг пъргавият планинец изскочи от храста и се хвърли към изумените троли, като викаше и размахваше меча на Лий. Тролите отстъпиха една-две крачки и бързият нападател метна отпуснатия вързоп на рамото си преди потресените войници на Северната земя да могат да реагират. В следващия миг се стрелна край тях и размаханият му меч се заби в ръката на най-близкия трол, който се опита да спре бягащата фигура. Пътят към Мърмидън беше открит!
Двамата ранени троли мигновено хукнаха тромаво след него. Тежкото им снаряжение и огромните им тела намаляваха чувствително скоростта им, но въпреки това напредваха по-бързо, отколкото Мениън беше очаквал. Те бяха отпочинали и силни, а Мениън вече започваше да се уморява. Дори без наметалото и ботушите си той не можеше да тича много бързо с все още завързания пленник на рамо. Препускаше напред, заобикаляше малки дървета и храсталаци, прескачаше локви. Босите му крака стъпваха несигурно върху мократа хлъзгава трева. Няколко пъти се препъна и падна на колене, но мигновено се надигаше и продължаваше да тича.
Сред меката трева се криеха камъни и бодливи растения, и скоро босите му крака бяха изподрани и започнаха да кървят. Но той не усещаше болката и продължаваше устремен напред.
Единствено просторната равнина беше свидетел на странното препускане на тромавите преследвачи и подобния на сянка. Мениън, втурнали се в изтерзано надбягване на юг през проливния дъжд и студения вятър. Тичаха през необятната пустош без да чуват, без да виждат, без да усещат. Единствено поривите на вятъра свистяха в ушите им. Гонитбата се беше превърнала в ужасна борба за оцеляване — изпитание на духа и издръжливостта, и изцеждаше от младия принц на Лий последните му капчици сила.
За бягащия планинец времето спря. Той насилваше краката си да се движат, въпреки че мускулите му отдавна бяха прекрачили нормалните граници на издръжливост, а реката все не се виждаше. Престана да се обръща и да проверява, дали тролите го наближават. Усещаше присъствието им, чуваше затрудненото им дишане. Сигурно бързо намаляваха разстоянието. Трябва да ускори тичането! Трябва да стигне до реката и да освободи Ший…
Почти напълно изнемогнал, той несъзнателно беше решил, че плененият е приятелят му. Когато грабна тайнствения вързоп той веднага усети, че пленникът е дребен и лек. Нямаше причини да мисли, че това не е младежът от Вейл. Докато планинецът продължаваше да тича, завързаният човек се свести и започна да се движи. Говореше нещо приглушено, на което Мениън отговаряше с кратки, задъхани уверения, че скоро ще бъдат в безопасност.
В един момент дъждът така се засили, че стана невъзможно да се вижда на няколко стъпки и прогизналата равнина се превърна в покрито с трева мочурище. Мениън се препъна в скрит в локва корен и се просна с цялата си дължина в калната трева и изпусна товара си. Смазан и изнемогнал, планинецът се надигна на четири крака, стиснал големия меч в ръка. Потърси с очи преследвачите и си отдъхна, когато не видя никого наоколо. Те го бяха загубили в проливния дъжд и гъстата мъгла. Но лошата видимост само щеше да ги забави с няколко минути и после… Мениън разтърси главата, за да изтръска дъжда и умората от очите си, после пролази бързо до прогизналото покривалото, под което се мяташе пленникът. Който и да беше вътре, той явно беше в добра физическа форма, за да може да тича до него. Силите му вече се бяха почти изчерпали.
Непохватно, без да си дава много сметка какво прави, планинецът започна да срязва с меча здраво вързаните ремъци. Сигурно е Ший, повтаряше си той несъзнателно, отново и отново, сигурно е Ший. Тролите и този непознат човек бяха преминали през толкова трудности, без да бъдат заловени, бяха толкова потайни… Накрая мечът преряза всички ремъци! Сигурно е Ший! Въжетата паднаха, наметалото се отметна и борещият се в него пленник изскочи отвътре.
Изуменият Мениън Лий изтри дъжда от примигващите си очи и се облещи. Спасил беше жена!
ГЛАВА 24
Жена! Защо им е трябвало на хората от Северната земя да отвличат жена? Мениън се загледа през проливния дъжд в ясните сини очи, които запримигаха колебливо. Във всеки случай не беше обикновена жена. Беше удивително красива — силно загоряла кожа покриваше нежните черти на овалното й лице, стройно грациозно тяло, облечено в копринени дрехи, а косата…! Никога не беше виждал такава коса. Въпреки че беше мокра и прилепнала по лицето й от проливния дъжд, тя падаше върху раменете и се виеше надолу на къдрави кичури, а странният й цвят имаше в сивотата на утрото тъмночервеникави оттенъци. За миг се захласна в нея, изпаднал в полутранс. После пулсиращата болка от раната му и от кървящия крак го върнаха към действителността и към ужасната опасност, която не беше отминала.