Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Темъл съм аз.
— А, добре. Ето, че храбростта ти ме поставя на място. Аз съм Фидлър.
— Кажи ми… — гласът на Темъл за миг пресекна и той отри сърдито лицето си — кажи ми, мислиш ли, че скръбта ми е благородна? Заради Колтейн ли плаках? Заради падналите си събратя ли? Не. Съжалявах себе си! А сега можеш да си вървиш. Докладвай ме — свърших с командването, щом не мога да командвам себе си…
— По-полека, нямам намерение да докладвам нищо, Темъл. Но мога да се досетя за причината. Онези сбръчкани уикци от Враната, нали? Те и оцелелите, слезли от кораба на Геслер с ранените. Не искат да те приемат за свой водач, нали? И затова се държат безцеремонно с тебе на всяка крачка. Присмиват ти се, подиграват ти се, шепнат зад гърба ти. И какво ти остава на теб? Не можеш да ги предизвикаш всички на дуел в края на краищата…
— Може и да мога! Ще ги предизвикам!
— Е, това най-много ще ги зарадва. Ти ще умреш, а те ще спечелят.
— Нищо ново не ми казваш, Фидлър.
— Знам. Само ти напомням, че имаш основание да се гневиш пред несправедливостта, на глупостта на онези, които трябва да водиш. Някога имах командир, Темъл, който се беше изправил пред същото като тебе сега. Командваше цяла пасмина деца. Гадни деца при това.
— И какво направи той?
— Не много. Свърши с нож в гърба.
Миг тишина, след което Темъл се изсмя горчиво. Фидлър кимна.
— Тъй. Не ме бива много с поучителните истории от живота, Темъл. Умът ми е склонен към по-практични неща.
— Например?
— Ами, допускам, че адюнктата споделя отчаянието ти. Иска да командваш и би искала да ти помогне — но без да губиш достойнството си. Твърде умна е за това. Виж, ключът е в пречупването. Къде точно са им конете в момента?
Темъл се намръщи.
— Конете им ли?
— Аха. Допускам, че конните отряди на сетите могат да се оправят и без Враната за ден-два, нали? Сигурен съм, че адюнктата би се съгласила — тези сети са млади и все още неизпитани. Трябва им място, където да намерят себе си. Тъй че, от военна гледна точка, има основания уикците да останат утре без коне. Нека повървят пеш. Без мен, разбира се. Един ден може да стигне. Но може да се окажат и три-четири.
Темъл заговори тихо, замислено.
— За да се доберем до конете им, ще трябва да сме безшумни…
— Още едно предизвикателство за сетите, или поне съм сигурен, че адюнктата ще го види така. Щом ще се правят на деца, тогава им вземи най-любимата играчка — конете. Трудно е да изглеждаш висок и властен, когато плюеш прах зад някой фургон. Както и да е, по-добре да побързаш, за да не забележи адюнктата…
— Тя може вече да спи…
— Не спи тя, Темъл. В това съм сигурен. А, преди да тръгнеш, отговори ми на един въпрос, моля те. Този свитък зад седлото на кобилата. Защо? Какво пише на него?
— Тя беше на Дюйкър — отвърна Темъл и се обърна към кобилата. — Той знаеше да чете и да пише. Аз яздих с него, Фидлър. — Обърна се и го погледна с яд. — Яздих с него!
— А свитъкът?
Младежът махна с ръка.
— Хора като Дюйкър носят такива неща! Вярвам, че е бил негов, че е бил в ръцете му.
— А перото, което носиш… да почетеш Колтейн ли?
— Да, да го почета. Само че това е по задължение. Колтейн направи каквото се очакваше от него. Не направи нищо, което да е извън възможностите му. Него го почитам, да, но Дюйкър… Дюйкър беше нещо друго. — Намръщи се и поклати глава. — Беше стар, по-стар от тебе. Но се биеше. Макар никой да не го очакваше от него — знам, че е така, защото познавах Колтейн и Бълт, и ги чух да си говорят за това, за историка. Там бях, когато Колтейн ги събра всички, всички без Дюйкър. Лъл, Бълт, Ченед, Минсър. Всички говориха искрено и убедено. Дюйкър трябваше да отведе бегълците. Колтейн даже му даде камъка, дето му го донесоха търговците…
— Камъка ли? Какъв камък?
— Да го носи на врата си. Спасяващ камък, така го нарече Нил. Съд за душа, донесен от много далече. Дюйкър го носеше, колкото и да не му харесваше, защото беше за Колтейн, да не се изгуби. Само че уикците знаеха, че няма да се изгуби. Знаехме, че враните ще дойдат за душата му. Старците, дето дойдоха, тия, дето така ме мъчат сега, разправят, че в племето се родило дете. Било празно, после се напълнило, защото дошли враните. Дошли са.
— Колтейн се е преродил?
— Преродил се е.
— А тялото на Дюйкър е изчезнало — промърмори Стрингс. — От дървото.
— Да! И затова му пазя кобилата, за като се върне. Аз яздих с него, Фидлър!
— А той е гледал как ти и шепата ти воини пазите бегълците. Теб, Темъл, не само Нил и Недер.
Тъмните очи на Темъл го изгледаха твърдо.
— Отивам при адюнктата.
— Късметът на Богинята да е с теб, командире.