Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Ала сега се бе потопил в старата, неуловима магия — неуловима, стига да си достатъчно предпазлив. Зареян сред искриците живот на комари, на ризани, на щурци и бълхи, на жужащи мухи кръвничета. Безумни твари, затанцували по стената на шатрата, чуващи, без да разбират, трепета от думите, идещи от другата страна на платнената стена.
Да разбере беше задачата на Ботъл. И затова той слушаше. Докато новодошлият говореше, непрекъсван от адюнктата, нито от Юмрук Гамът. Слушаше и разбираше.
Стрингс изгледа сърдито двамата седнали магове.
— Не можете да го надушите?
Балгрид сви вяло рамене.
— Тук някъде е. Скрил се е в тъмното.
— И се е захванал с нещо — добави Тавос Понд. — Но не можем да разберем с какво.
— Странно — промърмори Балгрид.
Стрингс изсумтя и се върна при Геслер и Бордюк. Другите от отделението варяха чай на малкия огън. Кътъл хъркаше в палатката зад тях.
— Кучият му син е изчезнал — рече Стрингс.
— Може да е дезертирал — изръмжа Геслер. — Ако е така, уикците ще го спипат и ще се върнат с главата му, набучена на копие. Няма да…
— Дойде!
Обърнаха се и видяха Ботъл, седнал до огъня.
— Къде се беше дянал, в името на Качулатия? — викна Стрингс.
Ботъл го погледна и вдигна учудено вежда.
— Никой ли не го усети? — Погледна идващите Балгрид и Тавос Понд. — Онзи портал? Дето се отвори в шатрата на адюнктата? — Изгледа намръщено стъписаните лица на другите двама магове, после ги попита равнодушно: — Камъчетата за криене усвоихте ли ги? Изчезването на монети?
Стрингс се наведе към него.
— Какъв портал?
— Лоши новини, сержант — отвърна младежът. — На Дженабакъз всичко се е издънило. Армията на Дужек е пометена почти до крак. Подпалвачите на мостове са унищожени. Уискиджак е мъртъв…
— Мъртъв!?
— Гуглата да ни вземе дано!
— Уискиджак?! Богове на ада!
Ругатните ставаха все по-заплетени, примесени с възклицания на неверие, но Стрингс вече не ги чуваше. Умът му беше изтръпнал, все едно че бесен пожар бе забушувал вътре, за да овъгли всичко. Усети как нечия тежка ръка се отпусна на рамото му, смътно чу как Геслер промърмори нещо, избута го настрана, стана и закрачи в тъмното извън лагера.
Не знаеше нито колко дълго, нито докъде е вървял. Не усещаше стъпките си, светът извън тялото му не стигаше до него, оставаше извън съсухрената забрава на ума му. Едва когато внезапната умора обхвана краката му, той се смъкна върху жилавата безцветна трева.
Някъде отдалече до ушите му стигна плач, плач, изпълнен с отчаяние, което прониза мъглата и го удари в гърдите. Заслуша се в накъсаните викове, потръпна, щом долови, че излизат през стиснато гърло, като през бент, най-сетне разкъсан от прилива на скръбта.
Съвзе се, съзнанието му за околния свят се върна. Земята под тънкия пласт на тревите беше корава и топла под коленете му. Жужаха твари и прехвърчаха из въздуха. Само звездите осветяваха пустошта, изпънала се във всички посоки. Армейският лагер беше поне на хиляда крачки зад него.
Стрингс вдиша дълбоко и се надигна. Тръгна бавно натам, откъдето идеше плачът.
Момче. Слабо — не, почти мършаво, свито на земята с ръце около коленете си и навело глава. Едно перо от врана висеше от кожената лента, стегнала челото му. На няколко крачки встрани стоеше кобила с уикско седло, с опърпан пергаментов свитък, провиснал от рога. Кобилата поскубваше трева, юздите й се влачеха по земята.
Стрингс позна младежа, макар че в момента не можеше да си спомни името му. Тавори го беше поставила да командва уикците.
След дълга пауза сержантът закрачи напред, като се стараеше да не вдига шум, и седна тихо на един камък на няколко крачки от момъка.
Уикецът рязко вдигна глава. Дирите от сълзите по бойните шарки образуваха тънка мрежа по слабото му лице. Отрова блесна в тъмните му очи и той изсъска, надигна се и ръката му измъкна дългия нож от канията.
— Спокойно — измърмори Стрингс. — Тази нощ и аз съм в прегръдката на скръбта, макар че сигурно е по съвсем друга причина. Никой от двама ни не е очаквал компания, но ето, че се събрахме.
Уикецът се поколеба, после прибра оръжието и понечи да си тръгне.
— Почакай малко. Няма защо да бягаш.
Младежът се обърна и му се озъби.
— Изтърпи ме. Тази нощ ще бъда свидетелят ти и само двамата ще го знаем. Кажи ми скръбните си думи, уикецо, и ще ги чуя. Гуглата ми е свидетел, сега това и на мен ще послужи добре.
— От никого не бягам — изхриптя младият воин.
— Знам. Просто исках да привлека вниманието ти.
— Кой си ти?
— Никой. И ще си остана никой, ако ти харесва. Сега аз ще те попитам за името ти…