Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Протегна се да разкърши схванатите мускули по гърба си и тръгна надолу. По склона, покрай пълната с парчетии канавка и към командната шатра на адюнктата, с чистите й платнища и с уикците на Темъл, застанали на стража около нея.
Темъл не се виждаше. Гамът съжаляваше момчето. Вече воюваше с половин дузина съгледвачи, без да е изваден меч, и губеше. „И никой от нас не може да направи нищо.“
Пристъпи до входа на шатрата, драсна по платнището и изчака.
— Влез, Гамът — чу се гласът на адюнктата отвътре.
Беше коленичила в преддверието пред дълга каменна кутия и тъкмо затваряше капака, когато той пристъпи вътре. Зърна за миг отатаралския меч и капакът се смъкна.
— Има малко мек восък — ей в онова гърне над мангала. Подай ми го, Гамът.
Той се подчини и я загледа как запечатва ключалката. После тя стана, изтупа пясъка от коленете си и измърмори:
— Омръзна ми този отвратителен пясък. — Изгледа го продължително. — Има разредено вино зад тебе, Гамът. Налей си.
— Приличам ли ви на жаден, адюнкта?
— Да. Ох, знам много добре, че търсеше спокоен живот, когато дойде у дома. А ето, че те въвлякох във война.
Той се наежи.
— Все още ставам за това, адюнкта.
— Вярвам ти. Все пак налей си вино. Чакаме вести.
Той се завъртя, видя глинената стомна и я взе.
— Вести ли, адюнкта?
Тя кимна и той долови тревогата в простоватите й черти — миг на разбулване, от който се извърна веднага, за да налее чашата си. „Не ми показвай слабости, момиче. Трябва да съм сигурен в увереността си.“
— Ела до мен — нареди тя с внезапна настойчивост.
Той застана до нея, с лице към празното пространство в средата на шатрата.
Пред очите им разцъфна портал, ушири се като течност, плъзнала се по марля, млечносива и лъхаща на спарен, мъртъв въздух. Появи се висока, облечена в сиво фигура. Странно ъгловато лице, кожа с цвят на опушен мрамор; широката уста на мъжа се бе изкривила във вечна полуусмивка, макар че той изобщо не се усмихваше.
Мъжът изтупа сивата прах от наметалото и гамашите си, после вдигна очи и срещна погледа на Тавори.
— Поздрави от императрицата, адюнкта. И от самия мен, разбира се.
— А, Топър. Чувствам, че посещението ти ще е неприятно. Гамът, ще бъдеш ли така добър да налееш вино на госта ни?
— Разбира се. — „Богове на ада, проклетият старши на Нокътя!“ Погледна чашата си и му я подаде. — Още не съм пил. Заповядайте.
Високият мъж кимна и я прие. Гамът се върна при стомната.
— Направо от императрицата ли идваш? — попита Тавори.
— Да. А преди това — от другата страна на океана… от Дженабакъз, където прекарах една много мрачна вечер в компанията на Върховен маг Тайсхрен. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че се напихме?
При тези думи Гамът се обърна стъписано.
Адюнктата изглеждаше също толкова слисана, но се овладя.
— Какви новини ми носиш?
Топър преглътна голяма глътка и се намръщи.
— Уф, разредено. Е, добре. Загуби, адюнкта. На Дженабакъз. Ужасни загуби…
Излегнат в обраслата с трева падина на трийсетина крачки от отдельонния огън, Ботъл затвори очи. Чуваше, че го викат. Викаше го Стрингс — когото Геслер наричаше Фид, — но магът не беше готов. Още не. Трябваше да чуе друг разговор, а не беше лесно да се постигне това — не и без да го засекат.
Баба му в град Малаз щеше да се гордее с него. „Остави ги тези проклети лабиринти, чедо. Дълбоката магия е много по-стара. Помни, търси корените и нишките, корените и нишките. Пътечките през земята, невидимата паяжина, изтъкана от едно същество до друго. Всяко създание — по земята, в земята, във въздуха, във водата — всички те са свързани. И то е в теб, ако си се пробудил, а кълна се в духовете подземни, ти си се пробудил, чедо! Има го у тебе, да яхнеш тези нишки…“
И той ги яхаше, и още как, макар че нямаше да се откаже от личната си възхита към лабиринтите, особено към Мийнас. Илюзии… да си играеш с онези нишки, с корените на съществуванието, да ги огъваш и връзваш в измамни възли, заблуждаващи окото, допира, заблуждаващи всяко сетиво, виж, тази игра си струваше да се играе…