Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Съдбата на Кити Джоунс бе смущаваща, но дори и тук нещата се бяха наредили добре. Въпреки практичните и логични подбуди, Натаниел се бе почувствал неудобно да наруши обещанието си към момичето. Нямаше как да се избегне, естествено — наблюдателните сфери ги гледаха, така че едва ли можеше да й позволи да си тръгне — но все пак малко му натежа на съвестта. Сега не трябваше да се притеснява. Дали му беше помогнала (все още му бе трудно да повярва), или бе опитала да избяга (по-вероятно), момичето сега бе мъртво и я нямаше и той не трябваше да си губи времето, като мисли за нея. Донякъде бе жалко… От това, което бе видял, тя изглежда имаше забележителна енергия, талант и воля, много по-силни, отколкото всеки от великите магьосници с техните безкрайни караници и глупави пороци. По някакъв странен начин тя бе напомнила на Натаниел малко за него самия и едва ли не беше жалко, че вече я нямаше.
Джинът вървеше смълчан до него, сякаш бе потънал в мисли. Не изглеждаше много предразположен да говори. Натаниел сви рамене. Кой можеше да каже какви странни и зли блянове имаше един джин? По-добре да не се опитва.
Докато вървяха, стъпкваха малки парченца мокра глина под краката си. Материалът на голема се разпадаше все по-бързо; по повърхността му се виждаха групи от дупки, а очертанията на крайниците му бяха малко неравни. Движеше се с нормалната си скорост, но леко приведен назад, сякаш остаряваше или ставаше крехък.
Прогнозата на Бартимеус, че големът ще предизвика някакви безредици, се потвърждаваше с всеки изминал момент. Сега вече бяха на главната улица на Саутуърк, с пазарските сергии и търговците на дрехи и общото усещане за евтина търговия. Докато вървяха, обикновените се пръскаха с писъци пред тях, подкарани като добитък от огромната и силна паника пред крачещия гигант. Хората се хвърляха в магазини и къщи, разбиваха врати и чупеха прозорци в опит да избягат; един-двама се покатериха на уличните лампи; няколко от по-слабите скочиха в канализацията през шахтите. Натаниел се хилеше под нос. Като цяло не трябваше да се съжалява за хаоса. Беше добре обикновените малко да се разтревожат, да се поразклати самодоволството им. Трябваше да видят от какви опасности ги пази правителството, да разберат злонамерената магия, която ги застрашаваше от всички страни. Щеше да е по-малко вероятно да се вслушват във фанатици като членовете на съпротивата за в бъдеще.
Над покривите се появиха огромен брой червени сфери и увиснаха тихо над пътя, наблюдавайки ги. Натаниел успокои лицето си, възприе израз на уравновесеност и погледна с, както се надяваше, бащинско съчувствие към потрошените сергии и изплашените лица наоколо.
— Твоите приятели ни гледат — каза джинът. — Мислиш ли, че са щастливи?
— По-вероятно завиждат.
След като минаха жп гара „Ламбът“ и тръгнаха на запад, контурите на голема станаха забележимо по-неравномерни, тромавата му походка стана още по-бавна. Едно голямо парче глина, вероятно пръст на ръката, се откъсна и падна мокро на земята.
Отпред се намираше Уестминстърският мост. Вече почти нямаше съмнение, че целта им беше Уайтхол. Натаниел се замисли за предстоящата конфронтация. Щеше да е някой старши магьосник, в това не се съмняваше, някой, който бе разбрал за пътуването му до Прага и бе изпратил наемника след него. Повече от това не можеше да каже. Съвсем скоро щеше да стане ясно.
Жезълът на Гладстон лежеше удобно в ръката му; облягаше се тежко на него, понеже едната му страна все още го болеше. Докато вървеше, го погледна почти любвеобилно. Това щеше да е трън в очите на Дювал и останалите. Мейкпийс щеше да е много доволен от изхода на нещата.
Изведнъж се намръщи. И сега къде щеше да отиде жезълът? Вероятно щеше да бъде оставен в някой от правителствените трезори, докато потрябваше на някого. Но кой сред тях притежаваше способността да го направи — с изключение на него? Като използваше само импровизирани заклинания, той почти успя да го употреби още от първия път! Лесно можеше да го усвои, ако му се дадеше възможност. А после…
Той въздъхна. Много жалко, че не можеше да го задържи за себе си. Все пак, след като отново спечелеше благоволението на Девъро, всичко беше възможно. Ключът бе в търпението. Трябваше да изчака своето време.
Най-накрая завиха по едно малко хълмче между две стражеви кули от стъкло и бетон и се качиха на моста. Оттатък се намираше парламентът. Темза искреше в утрото; малки лодки криволичеха с прилива. Няколко туристи прескочиха парапета при гледката на разпадащия се голем и цопнаха във водата.