Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Тя се разсмива хрипкаво, без да прикрива отворената си уста. (Госпожа Фокс е права — падналата жена се разпознава лесно).
— Много добре, сър. Какво искате да чуете?
Той си поема дълбоко дъх, съзнавайки, че тя го има за глупак, моли се да не потвърди с държанието си предположенията й. Тя е сключила ръце зад гърба си, несъмнено за да изтъкне прелестите на тялото си. Има голям бюст и тънък кръст — прилича много на момичетата от рекламите на боя за обувки, или дори на парфюмите, които произвежда брат му. Но за него тя си остава нещастница, която рискува да погуби душата си. Сърцето му се блъска силно в гърдите, но това е единствено от страх да не би тя да се присмее на вярата и искреността му, да не би да си тръгне, обзета от презрение, и да го остави да пелтечи подир нея. Като изключим сърцебиенето, той не осъзнава останалите части на тялото си — сега то не е нищо повече от дим, от пиедестал за душата му.
— Ти си… проститутка — уточнява той.
— Да, сър — тя стисва по-здраво ръце и застава по-изправена, като ученичка на изпит.
— Кога загуби добродетелта си?
— Когато бях на шестнайсет, сър — бях с мъжа си.
— С мъжа си ли? — отвръща той, трогнат от нейното непознаване на моралните принципи. — Тогава значи не си я загубила!
Тя поклаща глава и отново се усмихва.
— Тогаз не бяхме женени, сър. Живеехме в позор, дето викат.
Да не би да му се присмива? Хенри стисва зъби, решен да докаже, че и той знае едно-друго за проститутките.
— Значи после си го напуснала — предполага той. — А може би той те е прогонил?
— Е, всъщност бях прогонена, сър. След като той умря.
— А какво те кара да водиш такъв живот? На лоши съветници ли попадна? Обществото ли затвори вратите си пред теб? Или… от… плътски желания?
— От плътски желания, сър — потвърждава тя. — Желание да ям. Като мине цял ден, без да съм турила нещичко в уста, и ми се приисква, сър. Да ям, така де — тя свива рамене, нацупва се и облизва устни. — Слаба жена съм аз, така си е.
Хенри чувства, че се изчервява. Тази жена не е никак глупава — нищо чудно да е и по-умна от него. Има ли бъдеще за свещеник, чийто ум е по-муден от умовете на енориашите му? (Госпожа Фокс настоява, че е не по-малко проницателен от който и да било друг, и че щял да стане чудесен викарий, но тя е прекалено мила…). Според него, ако човек със съвсем обикновен разум като неговия желае да бъде пастир на цяла енория, той би трябвало да бъде благословен поне с изключителна душевна чистота, с божествена простота на…
— Привършихте ли с мен, сър?
— Ъъъ… не! — той трепва и се вглежда в очите на проститутката — сега забелязва, че на цвят те са същите като очите на госпожа Фокс — а и формата им е почти същата. Той се прокашля и пита: — Би ли се отказала от този живот, ако ти предложат работа?
— Че това си е работа, сър — ухилва се тя. — Тежка работа.
— Еее, да — съгласява се той, но веднага се отмята: — Не… но… — и млъква, смръщил озадачено чело. Сега си спомня какво бе казал навремето онзи стар циник Маклийш за безполезността да спориш с бедняците. „Последното нещо, от което имат нужда“, бе заявил Маклийш, „е допълнително образование. И без това са в състояние да надхитрят някой философ, и изпълняват същински циркови номера с помощта на логиката. Прекалено отракани са даже!“. Но госпожа Фокс го обори, каза… Какво каза тя тогава?
Проститутката отново накланя глава и се доближава до него, като че ли се опитва да разбере какво се крие зад замечтания блясък на отнесения му поглед. Тя размахва шеговито ръка пред очите му, сякаш му маха от някой далечен бряг.
— Особняк си, а? — казва тя. — От тез, невинните. Харесваш ми.
Хенри усеща, че бузите му пламват от нов прилив на кръв, значително по-силен от предишния. Кръвта пулсира по цялото му лице, чак до ушите — кой знае колко глупаво изглежда.
— Аз… познавам един човек — заеква той, — който ръководи голяма компания, цял концерн, който се разраства с всеки изминал ден. Аз… аз… мога да уредя — (нали Уилям бе казал, че има нужда от още работници, при това бързо?) — сигурен съм, че мога да ти уредя някаква работа.
За негов ужас усмивката изчезва от лицето й и за първи път, откакто разговарят, тя го поглежда така, сякаш го презира. Изведнъж той установява, че се бои от нея; бои се така, както се бои всеки мъж — да не види как угасва искрицата одобрение в очите на жената пред него. Страхува се да я пусне да си върви. Копнее да може по някакъв начин да й обясни щастливата вест за Божията щедрост към хората в нужда, да й вдъхне убеждението, че вярата облекчава и най-тежкото положение. Това желание е толкова силно, че едва не го задушава, но той знае, че думите не са достатъчни за тази цел, особено пък неговото безсилно слово. Ако само можеше да предава Божието благоволение с ръцете си, да го влее в нея с едно докосване!