Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Лицето на Серена издаде отговора, особено след като по-
бърза да отклони поглед.
396
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Нямам право да говоря за това. Той дори не биваше да го
споделя с мен.
Лиса възбудено сграбчи за рамото Серена, която се стресна.
– Трябва да ми кажеш всичко, което ти е знаеш. Всичко.
Кого е тренирал... как са се отнасяли към уроците... кой се е
представял успешно. Всичко.
Серена пребледня.
– Не мога – прошепна тя. – Това беше тайна. По заповед
на кралицата.
– Леля ми е мъртва – прекъсна я Ейдриън рязко. – Както
ти сама каза преди малко, може би говориш с бъдещата крали-
ца. – Това му спечели един кръвнишки поглед от Лиса.
Серена се поколеба, след което си пое дълбоко дъх.
– Мога да предоставя списък с имена. Обаче не помня
всичките. И нямам представа как са се справили. Зная само,
че доста от тях се отказаха. Грант имаше чувството, че Татяна
нарочно беше подбрала най-слабо желаещите да се занимават
с това.
Лиса ѝ стисна ръката.
– Благодаря ти. Много ти благодаря.
Серена все още изглеждаше измъчена от това, че ни бе раз-
крила секретна информация. Те винаги са на първо място –
този закон невинаги помагаше, когато се налагаше да останеш
едновременно предан на няколко господари.
– Но ще се наложи да ви дам списъка по-късно. Сега тук се
нуждаят от мен.
Серена се върна на поста си, а майка ми отново застана до
Лиса. Колкото до мен, аз се завърнах към моята реалност, в
колата, която тъкмо спираше. Примигнах, за да се съвзема и
да се ориентирам. Още един хотел. Като редовни посетите-
ли май вече заслужавахме да ни удостоят със златни членски
карти.
– Какво става?
– Ще спрем – обясни ми Дмитрий. – Трябва да починеш.
– Не, не искам да почивам. Трябва да продължим към крал-
ския двор. Трябва да заведем Джил там навреме, преди избора.
Първоначалната ни цел беше да открием Джил, за да може
Лиса да се сдобие с право на глас в Кралския съвет. След като
397
р и ш е л м и й д
научихме, че напредъкът на Лиса може да обърка изборите,
ние окончателно се убедихме, че изненадващото появяване на
сестра ѝ ще създаде невероятна сензация и недоверие в дру-
гите кандидати. Един генетичен тест щеше да премахне всич-
ки съмнения и щеше да осигури правото на Лиса да гласува.
Най-важното обаче бе, че първоначалното объркване щеше
да ни осигури времето, от което така отчаяно се нуждаехме,
за да открием убиеца. Макар че моите приятели събираха все
повече свидетелства, още нямаха ясна хипотеза за това, кой е
виновникът за смъртта на Татяна.
Дмитрий ме изгледа с онзи поглед, който мълчаливо казва-
ше: „Не се опитвай да ме лъжеш.“
– Ти току-що беше с Лиса. Започна ли вече изборът на мо-
нарх?
– Не.
– Тогава трябва да починеш.
– Добре съм – озъбих му се аз.
Но тези глупаци въобще не ме изслушаха. Регистриране-
то в хотела се усложняваше от това, че никой от нас нямаше
кредитна карта, а според политиката на хотела не се приемаха
пари в брой. Соня успя да внуши на служителя на рецепцията,
че тъкмо това беше политиката на хотела, и не след дълго ние
бяхме настанени в две съседни стаи.
– Остави ме аз да поговоря с нея – промърмори Дмитрий
на Соня. – Мога да се справя.
– Бъди внимателен – предупреди го тя. – Още е нестабилна.
– Хей, приятели, аз също съм тук! – извиках.
Соня хвана Джил под ръка и я поведе към едната от двете
съседни стаи.
– Хайде, да си поръчаме нещо от румсървиса.
Дмитрий отвори другата врата и ме изгледа очаквателно.
Последвах го с въздишка и седнах на леглото с кръстосани
ръце. Стаята беше сто пъти по-хубава от предишната в Запад-
на Вирджиния.
– Може ли и ние да се обадим на румсървиса?
Той притегли един стол и седна срещу мен, само на поло-
вин метър разстояние.
– Първо трябва да поговорим за това, което се случи с Виктор.
398
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Няма за какво да говорим – заявих хладно. Мрачните усе-
щания, които донякъде бях успяла да изтласкам по време на
пътуването, внезапно ме връхлетяха отново. Направо ме заду-
шиха. Обзе ме пристъп на клаустрофобия, по-силен дори от
онзи от времето, когато бях заключена в килията. Чувството
за вина беше моят собствен затвор. – Аз наистина съм убийца,