Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Щом падна нощта, мълчаливите мъже, които се мотаеха и се перчеха цял следобед из кабинета й, протягаха се по столовете и се излягаха по пода, изведнъж се преобразиха. Превърнаха се в дисциплиниран екип, движенията им станаха крайно икономични, плъзгаха се като сенки. Щом се смрачи, двама от тях претичаха безшумно през двора, поставиха микрофони по стените на постройката и отклониха телефонната линия, така че разговорите минаваха през тяхната комуникационна система. Сега вече никой не би могъл да се обади във фермата, а ако Матич или жена му се опитаха да се обадят на някого, щяха да чуят само свободен сигнал, все едно че човекът, когото търсят, не отговаря.
Сега отрядът вече беше обкръжил фермата. По даден сигнал трябваше да нахлуят и да разбият вратата. Петра знаеше вече плана наизуст. Първо димна завеса, после сълзотворен газ, и накрая нахлуват. Най-важното беше да отведат детето на сигурно място, залавянето на Матич и жена му беше второстепенна задача. Петра трябваше да чака отвън заедно с командира на отряда. Можеше да влезе на територията на фермата едва когато операцията приключеше успешно.
Командирът се беше надвесил над оператора на комуникационната система.
— Какво става? — попита той.
— Разговарят в кухнята. Двама възрастни — един мъж и една жена. Детето също е там. Жената току-що му каза да седне на масата. Ще вечерят.
— Добре. Ще изчакаме, докато седнат, и после ще нахлуем — той се обърна към Петра. — Искаме всичко да мине възможно най-леко, затова предпочитам да нападнем, когато са заети с хранене.
Тя кимна.
— Последното, което ни трябва, е да вземат детето за заложница.
— Именно — отвърна той сухо, докато барабанеше с пръсти по бедрото си. — Господи, колко ненавиждам това чакане!
Постояха няколко дълги минути в напрегнато мълчание, после операторът направи знак с вдигнат палец.
— Жената сервира вечерята… Сега и тя седна да се храни. Да, всички са там.
Командирът сграбчи радиостанцията.
— К-1 до всички. Влизаме. Повтарям, влизаме.
Той направи знак на Петра да го последва и двамата претичаха двайсетината метра до портата. Около къщата се мяркаха сенки и се очертаваха за секунди пред меката светлина на прозорците със спуснати завеси. Внезапно силен удар по вратата отекна в нощта. Чуха се викове:
— Полиция, не мърдайте!
Лекият нощен ветрец донесе до тях звуци от цепещо се дърво, глухите удари на димни гранати и тракането на бидони с бензин по твърда повърхност. След това се разнесоха приглушени викове и накрая шумът, от който се боеше Петра. Отекна един-единствен изстрел. Тя се обърна ужасена към командира.
— Пушка — отвърна той лаконично.
Изстрелът беше последван от автоматични откоси, после настана тишина.
— Какво става? — извика Петра.
— Предполагам, че собственикът на фермата е успял да стреля веднъж, преди някой от нашите да го повали. Не се безпокойте, няма да се стигне до сериозна престрелка.
Радиостанцията запука и той я вдигна до ухото си. Петра чуваше само някакво трескаво бърборене.
— Идвам — каза той накрая. После я потупа по рамото. — Спокойно, всичко свърши. Взели са детето.
Тя го последва по пътеката към къщата. През разбитата, увиснала на една панта врата се виеха димни спирали. Когато наближиха къщата, навън излезе един от командосите. В ръцете си държеше хленчещо дете. Петра изтича напред и пое момиченцето.
— Всичко е наред, Таня — тя започна да гали детето по немитата, сплъстена коса. — Ще те заведа при майка ти.
Командирът не се виждаше никъде.
— Какво стана? — обърна се Петра към човека, който изнесе детето.
— Тъпото копеле се хвана за пушката — отвърна той. — Един от, нашите е ранен в ръката и бедрото. Нищо сериозно, доколкото видях.